Какво има на масата 3

Признавам, отдавна не бях правила тази кулинарна задявка. Преди време първият ми пост, публикуван с това име, последван след няколко месеца и от втори такъв, бяха предизвикали  доста обилно слюноотделяне в устите на скромната ми читателска аудитория (да сте ми живи и здрави!). Напоследък не пиша често, защото, нали знаете - работа, пътувания, срещи, семинари, класове - абе , зает човек съм ;) Пък и все съм далеч от любимата ми и удобна кухня - друго си е да намираш нещата, които ти трябват буквално със затворени очи.

Но ето ме днес, в този щастлив ноемврийски предиобед, гостенка на един уютен и малко старомоден софийски апартамент. Нека да уточня - именно защото е такъв, запазил атмосферата на 80-те години, аз много го харесвам.
Имам желание отново да палувам... кулинарно, де! Не чакам гости, което винаги лесно може да се промени. Поглеждам към покупките и се замислям колко е важно да осъзнаваме не само какво сме купили, но и неговият произход.

Стремя се да приготвям храни, които са характерни за сезона и са по възможност с най-автентичен  и близък по географски измерения, произход. Ето защо на масата първо се появи салата от варени на пара картофи и червено цвекло (купени от магазинчето на Манастира ), малко по-нагоре по любимата ми улица,  която галено наричам Софийската Чаршия.  Обичам цветовете в чинията и затова към свежо жълтото на картофите и интензивно червеното на цвеклото добавих и зелено - едно малко броколче, в компанията на пресен копър и магданоз. Този, последния, го използвам като универсална подправка - не случайно казват за човек, който има навика да се вре навсякъде,че е "като магданоза". Пък и е много полезен за бъбреците.            

Три скилидки чесън добавят аромат, вкус и засилена имунна система. Няколкото вкусни маслини, доставени от гръцкото магазинче на ъгъла, обилно изтисканият лимонов сок, едно пръсване с хималайска сол и щедро завъртане на бутилката оригинален зехтин над салатата (картофите обичат мазнинка), довършва първата ми кулинарна фантазия. По навик добавям и щипка орехи - от тях също рядко се лишавам.

Идва ред на "основното", както обичат да го наричат, ястие. Понеже салатата е достатъчно богата и хранителна, второто е по-скромно от първото. Една прясна пъстървичка, хваната в манастирския рибарник и тя задушена на пара  и гарнирана със задължителните лимонов сок, сол, зехтин и магданоз, приятно допълва пиршеството на вкусовите възприятия. Може много хора да се ужасят от начина й на приготвяне, но от опит знам, че така е по-лесно, по-вкусно и най-вече - по-обезопасено откъм упорити миризми.

 Тук спокойно може да се дегустира онова тънко чилийско вино Santa Helena, Carmenere 2012. Нищо, че е червено. Остаря вече правилото, че с риба - само бяло, а с месо - червено. Смесването на вкусове и експериментирането са по-вълнуващи от спазването на правилата, не е ли така?

За десерт - изненада! Няма тежки кексове или баклави (макар че, от последната не се отказвам). Прекрасен, ароматен чай, чиято компилация (как звучи само ;) е направена лично за мен в малкото магазинче за чай и подправки. Ройбос, лимонена трева, портокалови резенчета и зелен чай приятно смесват  есенциите си и подобряват храносмилането. Една курабийка с канела от местната пекарна и плодът на есента - мушмули.

След такова сладко похапване и при наличието на прекрасното слънце навън, накрая не остава нищо друго освен една мързелива разходка из Парка с приятна компания. 

Приятно и на вас...

Пътуващият към Рая

Край пътя стоеше човек, вдигнал показалеца си нагоре и щастливо усмихващ се. Другата му ръка стискаше голям надпис "София"."Автостопаджия" - умът ми автоматично го отбеляза, така както би отбелязал и всичко останало, което се случваше докато карам. Нямам навика да взимам на стоп, а в редките случаи, когато това се е случвало, обикновено съм съжалявала. Още помня един нахален поп, който през цялото време ми разправяше сексуалните си подвизи (добре, че съм терапевт, свикнала съм да слушам какво ли не), а накрая, когато го докарах до града, дори ми поиска пари. Изблъсках го почти вбесена от колата. Друг път бях взела две студентчета, които правеха обиколка на България по време на ваканцията - учеха някъде в чужбина и прилагаха призива "Опознай Родината си, за да я обикнеш" на практика. Свалих ги на пътя за Ловеч - отиваха към планината.
И толкоз.
Шофирането ми е много любимо и времето, което прекарвам зад волана - повече от ценно. Обичам да се шегувам, казвайки, че медитирам, докато карам. Но в шегата се крие истината. Затова не се заглеждам покрай стоящите край пътищата с табелки и вдигнати нагоре палци.
Този път, обаче, нещо се случи.
Профучавайки край човека, мернах огромна туристическа раница в краката, коса, вързана на опашка и едно лице с дръпнати очи и огромна усмивка. Точно тази комбинация, кой знае защо ме накара да набия крака върху спирачките. Помислих си - "тоя ще седи с часове на магистралата".. Минути по-късно собственикът на усмихнатото лице вече седеше до мен в колата и се смееше от все сърце - оказа се, че за първи път ВЪОБЩЕ ще се вози в кола, шофирана от жена. О, boy..! Спътникът ми се оказа тайванец с непроизносимо китайско име, който, обаче, нарича себе си Труман. От месеци обикаля Източна Европа - Германия, Полша, Чехия, Унгария, Румъния и сега - България. Бил живял наколко седмици в село Добромирка, при някакви англичани. Сега отивал в София, сърфирайки от диван на диван.
Говореше оживено, разказваше бързо, като понякога се налагаше да го карам да ми повтаря казаното - специфичното азиатско произношение правеше някои думи неразбираеми. Постепенно научавам историята му. Той е в средата на жизнения си път. Сам се определи като човек на организираността и контрола - в работата му тези качества са му били още по-полезни. Постига достатъчно. Но после идва онази известна "криза на възрастта", която винаги започва с въпроса "ама това ли е смисъла на живота". Тогава решава да остави зад гърба си всичко - особено пословичната материална сигурност и да започне да обикаля (неорганизирано) Източна Европа. В търсене на смисъл. В търсене на себе си. Дори си измислил името - Труман, защото означавало "човекът на истината"...
Тук ме удари мисъл като гръм. Мили боже, какво се случва, всъщност? Колко много хора, мои приятели, всяка година хукват към Индия, Непал, Тибет в търсене на същото? Живеят по ашрами, обикалят храмове, получават непроизносими от санскрит духовни имена! А сега, до мен в колата седи тяхната противоположност. Човек, който идва от Азия, онова екзотично и желано за европееца място, е тръгнал да търси своите отговори в нашето ежедневие.
Признавам си, времето мина неусетно. Той се оказа интересен събеседник и внимателен слушател. Задаваше въпроси свободно и след това изслушваше, без да отлепя усмихнатите си очи от мен. Говорихме и за Випасана, и за произхода на света и за Космоса , че и за извънземните и научната фантастика, за любовта към хората, за Ошо и психоанализата, за киното и книгите, за съдбите си.. Сепнах се, като видях, че вече влизаме в София.
Разбрах, че бях срещнала духовен брат, изпратен ми по каприз на съдбата.
Час по-късно получавам съобщение : "вече не се чувствам сам".
Не, не сме сами. Между всички хора, които  мислят по един и същи начин, съществува една невидима мрежа, сигнални нишки, които те карат да спираш край пътя, за да качиш непознати автостопаджии, пътуващи към Рая...

На добър път, Труман Ю.

Очилата

Бурният летен дъжд беше опразнил градинката около Университета и приятно прочистил  с озоновата си метла атмосферата наоколо. Заредена положително от току-що приключилата йога практика, слизам тичешком по стълбите на подлеза. Съчетанието буря-йога ми беше подействало като доза кокаин - чувствах се на седмото небе.
За да отпразнувам доброто си настроение, влизам в Била. Бързо се движа от щанд, на щанд, знам точно къде са нещата, с които съм решила да се поглезя - микс от кълнове, два вида сирена, маринована херинга и за разкош - бутилка интригуващо Шардоне от Свищов.
Отправям се към касата с почти танцуваща походка и ликуваща физиономийка. Срещу мен величествено е седнала едра жена, която изглежда като оператор на комбайн, а не на електронно разплащателно устройство. Любезно, но уморено ми се усмихва (разбирам я, все пак денят върви към приключване) и посяга към избраните от мен неща. Бар-кодовете бързо преминават през магнитната лента с характерното пиукане - виното, рибата, сирената. Идва ред на микса от кълнове. Устройството не го разчита. Втора проба - нищо. Жената-комбайнер въздъхва с досада (може би защото трябва да прави няколко движения в повече) и изважда очила. Започва да набира код. Устройството изписуква и излиза надпис: несъществуващ артикул. Касиерката набира цифрите пак, мърморейки на глас, колко дребен е шрифта. Поглеждам към стоката - има право. Бар-кодът е толкова дребен, че сигурно само Винету би се справил безпроблемно. За съжаление него го няма и моята героиня се обръща към колежката от другата каса:"Тинче, абе я виж тоя код, че нещо..." Нещото остава недоизказано, но всички го разбираме .."нещо недовиждам". Тинчето, и тя с уморено и изпито лице, хвърля леко незаинтересован поглед над очилата си и връща артикула с извинението: "о, на мен тука ми е слаба светлината". Вътрешно се усмихвам - двете седят почти рамо до рамо. Касиерката примирено поема пластмасовата кутийка и я насочва към мен: "Вие?" Неподготвена за тази покана (без очила съм), смутено отказвам с едно.."о, не..." Вече съм готова да се откажа от салатата  и по този начин да разреша ситуацията и да отпуша  понатрупалата се опашка, когато едно момиче се провиква - "дайте на мен, аз да пробвам". Взима пакета и с уверен глас започва да диктува проклетите цифри. Касата изпищява доволна и изписва цената на моята покупка. Всички въздъхваме с облекчение,  а ние тринките, недовиждащите поглеждаме спасителката със завист. Жената-комбайнер изразява на глас мислите ни: "друго си е то, младото". Прибирам си покупките и излизам от магазина.
Ликуващото ми настроение от преди десетина минути е понамаляло.
Давам си сметка, че очилата са един от първите признаци за настъпващата зрялост. Очите ни отслабват, изсъхват сякаш. Може би защото не сме ги оставяли да се радват достатъчно, не са гледали достатъчно лицата на любимите ни хора, не са плакали достатъчно. Не са си почивали, гледайки красиви картини или разкошни природни пейзажи. Не са спали, колкото им е трябвало. Не сме ги оставяли да изразяват свободно чувствата и емоциите ни, насилвали сме ги да се "контролират", да не се издават. Чели са до късно на лоша светлина, дълго са гледали в екрана на компютъра или телевизора . И те са започнали да отслабват. И ако в младостта е секси да имаш очила, на петдесет години вече е знак за друго. За лека немощ и безсилие. За зависимост и нужда от помощ.
Когато навърших четирдесет години си направих очила повече от суета, отколкото по необходимост. Днес, десет години по-късно,  отказвам да послушам лекарката, която настоява за постоянно носене на прогресив. Пак суетата се обажда в мен, макар да става опасно. Онзи ден, надминавайки колоната от коли пред мен, няколко  пъти ядосани шофьори от насрещното ми присветваха с фарове и отправяха към мен характерните български жестове, показващи в коя посока да поема. Но разбирате ли - не мога да си се представя постоянно с очила. Толкова е... неудобно и трудно! Неудобно, защото  постоянно се губят, чупят,  а Буба, като истинско вярно куче на стопанката си, ги  превърна в любим предмет за дъвкане. Трудно - защото за да носиш очила, без да приличаш на застаряваща лелка, трябва да имаш и определена доза естетическа ексцентричност и да направиш недостатъка си (според златния съвет на Коко Шанел) един вид твоя запазена марка , както Пеги Гугенхайм, например.
Така че, дилемата остава неразрешена. За сега. И ако случайно се сблъскате в някой супермаркет с леко дезориентирана жена, която отчаяно се вглежда в етикета на избрания от нея продукт, не се дразнете - и тя като мен прави своя труден биологически преход...

Африка, любов моя

Статус, долетял отвъд океана

"Поддържайте си активно профилите във Фейсбук, защото иначе може да започнат да ви завиждат, че сте щастливи в реалния живот."

Онова, което здраво ме държи в България - част 1

 Започнете ли да си мислите на ум или на глас, че в България живот няма и хич не си струва да се остава тук - ето ви превъзходно средство за преминаване на политическия махмурлук. Просто идете в Планината  и наблюдавайте...

Тези снимки са от Широка Лъка - едно прекрасно българско местенце, частичка от Земния Рай. За съжаление, тръгнах лошо подготвена и добрият стар Canon остана далеч от мен. Но мисля, че и с обикновен Самсунг

 успях да хвана моменти,от които да
ви се поще'....

 модерната рикша почиваше в един заден двор

 мостът към църквата

 Църквата "Успение Богородично"

 Църковното училише - за съжаление е в състояние на самосрутване..

 "Родната полиция ни пази"....:)

Хотелът, в който аз бях единственият гост и ме гледаха като писано яйце..

 Къщата, която си пожелах....

 Това е една тераса, в най-слънчевата част на Широка Лъка, която ми стана любима. Там слънцето залязва най-късно, като облива в медена светлина цялата долина.
Собственикът на терасата ме хвана как му снимам имота и развеселен на градския ми възторг, не само, че ми разреши да поседя колкото искам, ами и предложи да почерпи....

И въобще хората, които срещнах бяха все такива - благи, добри, безхитростни.
Точно като мястото, на което живееха.
Но за тях, друг път...

D2 Черна сутрин (official HD video)