В хода на работата си – провеждайки поредният семинар или
пък консултация, все по често чувам от
мъжете, с които общувам, твърдението: „вие жените сте по-силни от нас”.
И не от вчера се сблъсквам с най-различни прояви на твърдението, че слабият пол
е по-силен. Не рядко подплатено със съответната емоционална окраска – казано от
мъжете – язвителност, лека подигравка, която скрива горчивина и притеснение или
обвинителен тон. Жените – неприкрита гордост и дори арогантно предизвикателство,
стил феминистки от 70-те години.
На мен лично това явление никога не ми е харесвало. Усещането
ми винаги е било за нещо…. несъответно.
А като прибавим и факта, че не са малко случаите, в които съм
чувала подобно изказване и по свой адрес :”Силна жена си „, от което ми се е
свивал стомаха и напрягал врата с мълчаливия крясък на душата ми „Не е вярно!”
– е, разбирате, че темата за „Силната жена” ми е станала особено болезнена.
Вярно е, че през 20 век мястото на жената в обществото и
нейният облик се промениха коренно, в
сравнение със столетията преди това. Както бях написала веднъж в една книга, до
Втората Световна война, нашите предшественички са изпълнявали роли и модели на
поведение, определяни изключително от мъжете и прилаганата от тях власт –
политическа, икономическа, религиозна, психологическа и дори сексуална. Тази
многовековна „обработка” на жената започва да губи силата си по един наистина
ироничен начин – в стремежа си да се акумулира по-голямо финансово богатство, мъжът
стимулира технологичното новаторство, което води до
създаването на редица битови уреди, разкрепостяващи жената от ежедневния
домакински усилен труд – хладилници, печки, перални, миялни машини, автомобили
– вещи, които в средата на 50-те на миналия век стават масов статус-символ.
Същите, обаче, са имат подмолен и неочакван ефект – те освобождават времето
на жената. Тя вече не трябва да става в
ранни зори, за да започне тежката си домакинска работа, която – от опит знаем е
трудоемка, бавна и постоянна. Освободената жена
открива възможността да помисли за нещо ново в живота си – да помисли за себе си. За здравето си, за начина по който изглежда, за
образованието си и дори за кариера. И така започва пречупването на образа и
революционната промяна на мястото, което жената заема в мизогенното патриархално, до този
момент, общество. Образовайки се и извоювайки финансова независимост, тя променя
поведението си – хвърля корсета, сутиена
и фустите, обува дънки и T-shirt,
отрязва косите си и започва да решава
сама какво да прави с живота си – кого да обича, кога да се жени и въобще да се
жени ли, да има ли деца или да се посвети на кариерата си. Последното й помага
да разбере и да защитава гражданските и
социалните си права – тя започва да се занимава с политика, да навлиза в
професии, които до този момент са се считали за terra santa на мъжа . И всичко това само за четири-пет десетилетия!
Какъв невероятен потенциал! Като цунами, което помита по пътя си всичко – така
и женската активна творческа енергия помете западния свят! Вярно, със
залитания, с опити и учене ходом, на
принципа „проба-грешка” – но днес никой не може да отрече, че жената има своята
независимост и своя нова идентичност. Разбит е старият архетипен образ на
подчинената, слаба, беззащитна и
зависеща от волята и уменията на мъжа, жена, за която дори се е считало (до
появата на Фройд), че няма чувства….
Е, погледнато по този начин, наистина може да се приеме
определението, че жените са станали „силният пол”. И все пак…. Нещо в това
обяснение продължава да ме смущава и да не ми звучи достатъчно убедително.
Изникват въпроси!
Ако бяхме толкова силни и стабилни, защо кабинетът ми се
пълни с жени, които са отчаяни, изплашени, плачещи, невротизирани. Все са умни и образовани, не малко от тях имат
натоварена с обществени отговорности професия. И често самите те съзнават какво ги мъчи или къде е скрит проблема им. Но
продължават да страдат и да развиват болестна симптоматика. Или пък в стремежа
си да си изградят емоционална защита, така бетонират сърцето и и чувствата си, че се превръщат в ледени
кралици. Това не е признак на сила. А
тъкмо обратното.
Нобеловият лауреат Конрад Лоренц е описал 3 типа реакции в
животинския свят, свързани с опасността – атака, бягство или подчинение
(преструване на „мъртъв”). Пренесени в живота ни тези три типа реакции биха
изглеждали приблизително по същия начин – атака, отстъпление и болест. Болестта
е реакцията на слабия човек. Отстъплението е реакцията на мъдрия. Атаката – на
смелия.
СМЕЛОСТ!
Тази дума се загнезди за дълго в съзнанието ми. Започнах да
наблюдавам света и хората наоколо през нея. Постепенно си дадох сметка, че
жените, които вече традиционно се възприемат като силни, всъщност проявяват
едно друго качество, което ги прави да изглеждат такива. И то е смелостта.
Помислете за момент: в колко много житейски ситуации именно
ние, жените сме принудени да имаме смелост и кураж! Като се започне от чисто
физическите прояви на женствеността – това, да родиш дете, да се справяш с
неговите болести и да не те е страх, когато
ти се случват неща, които не познаваш или не разбираш. Да се справиш с
болестите и смъртта на близките си, да се справиш с кризите на мъжа до тебе, да вдъхнеш
оптимизъм там, където той липсва, да приютиш, да излекуваш, да вземеш решение,
тогава когато другият е напълно
объркан или отчаян – ето какво прави една жена. За тези и много други неща не
се изисква сила. Изисква се смелост!
И още един много важен момент – жените не се притесняват да се учат и търсят помощ! Не е случаен
фактът, че повечето курсове и семинари, които водя или които посещавам са
предимно в женски състав. Ние не страдаме от претенцията да се показваме силни пред другите и това ни помага да
учим и да се развиваме. Непрекъснато.
Във великолепният
филм на
Cyrus Nowrasteh – „Пребиването с
камъни на Сорая М.” (
The
stoning of Soraya M., 2008
)се вижда в чист вид разликата между мъжката сила и женската
смелост. В хода на развитието на сюжета силни мъже не намират смелостта да
отстояват истината и прекланят позорно глава. А слаби жени, въоръжени
единствено със смелост, побеждават в една смъртоносна битка между половете.
Когато изгледах филма, дълго плаках. Плаках и за силните, и
за смелите. Но най-вече плаках, защото си дадох сметка до каква степен оставяме
илюзиите и категориите да определят животите ни и губим ценно време поради
това.
Аз години наред се съпротивлявах да приема факта, че съм „силна
жена”. Защото вътрешно знаех, че не съм и едва ли ще бъда.
Но в живота ми
все така е ставало: имам ли кауза – имам вдъхновение. И кураж! Аз не съм силна жена –
лесно плача, често се отчайвам, страдам и се съмнявам в себе си, тревожа се. Но
после, някак като с магическа пръчка , изтривам сълзите, оглеждам се и виждам
нови неща, които да ме вдъхновят и да ме задвижват. Не оставам потънала там, в
тъмното. Просто поемам въздух дълбоко и
се изправям…
Така че, днес мога да отговоря на всички мои събеседници –
скъпи мъже, ние жените не сме силни като вас. Ние имаме смелост ( и в това е малката
разлика) – да се развиваме и да се учим, когато съзнаваме, че в нещо не ни
бива; да ставаме, когато сме паднали и
да продължаваме да живеем, когато ни се струва, че животът е свършил; да създаваме и възстановяваме, когато
житейските бури са ни превърнали в отломки. И да обичаме! Вас – силната
половина на човечеството!
Не го забравяйте!
