петък, 8 март 2013 г.

Моята истина за силата на жената


В хода на работата си – провеждайки поредният семинар или пък консултация, все по често чувам от  мъжете, с които общувам, твърдението: „вие жените сте по-силни от нас”. И не от вчера се сблъсквам с най-различни прояви на твърдението, че слабият пол е по-силен. Не рядко подплатено със съответната емоционална окраска – казано от мъжете – язвителност, лека подигравка, която скрива горчивина и притеснение или обвинителен тон. Жените – неприкрита гордост и дори арогантно предизвикателство, стил феминистки от 70-те години.

На мен лично това явление никога не ми е харесвало. Усещането ми винаги е било за нещо…. несъответно.

А като прибавим и факта, че не са малко случаите, в които съм чувала подобно изказване и по свой адрес :”Силна жена си „, от което ми се е свивал стомаха и напрягал врата с мълчаливия крясък на душата ми „Не е вярно!” – е, разбирате, че темата за „Силната жена” ми е станала особено болезнена.

 

Вярно е, че през 20 век мястото на жената в обществото и нейният облик  се промениха коренно, в сравнение със столетията преди това. Както бях написала веднъж в една книга, до Втората Световна война, нашите предшественички са изпълнявали роли и модели на поведение, определяни изключително от мъжете и прилаганата от тях власт – политическа, икономическа, религиозна, психологическа и дори сексуална. Тази многовековна „обработка” на жената започва да губи силата си по един наистина ироничен начин – в стремежа си да се акумулира по-голямо финансово богатство, мъжът  стимулира  технологичното новаторство, което води до създаването на редица битови уреди, разкрепостяващи жената от ежедневния домакински усилен труд – хладилници, печки, перални, миялни машини, автомобили – вещи, които в средата на 50-те на миналия век стават масов статус-символ. Същите, обаче, са имат подмолен и неочакван ефект – те освобождават  времето на жената. Тя вече не  трябва да става в ранни зори, за да започне тежката си домакинска работа, която – от опит знаем е трудоемка, бавна и постоянна. Освободената жена  открива възможността да помисли за нещо ново в живота си – да помисли за себе си. За  здравето си, за начина по който изглежда, за образованието си и дори за кариера. И така започва пречупването на образа и революционната промяна на мястото, което жената  заема в мизогенното патриархално, до този момент, общество. Образовайки се и извоювайки финансова независимост, тя променя  поведението си – хвърля корсета, сутиена и фустите, обува дънки и T-shirt, отрязва косите си и  започва да решава сама какво да прави с живота си – кого да обича, кога да се жени и въобще да се жени ли, да има ли деца или да се посвети на кариерата си. Последното й помага да разбере и да защитава  гражданските и социалните си права – тя започва да се занимава с политика, да навлиза в професии, които до този момент са се считали за terra santa на мъжа . И всичко това само за четири-пет десетилетия! Какъв невероятен потенциал! Като цунами, което помита по пътя си всичко – така и женската активна творческа енергия помете западния свят! Вярно, със залитания, с опити и учене ходом, на принципа „проба-грешка” – но днес никой не може да отрече, че жената има своята независимост и своя нова идентичност. Разбит е старият архетипен образ на подчинената, слаба, беззащитна и зависеща от волята и уменията на мъжа, жена, за която дори се е считало (до появата на Фройд), че няма чувства….

Е, погледнато по този начин, наистина може да се приеме определението, че жените са станали „силният пол”. И все пак…. Нещо в това обяснение продължава да ме смущава и да не ми звучи достатъчно убедително.

Изникват въпроси!

Ако бяхме толкова силни и стабилни, защо кабинетът ми се пълни с жени, които са отчаяни, изплашени, плачещи, невротизирани. Все са  умни и образовани, не малко от тях имат натоварена с обществени отговорности професия. И често самите те съзнават  какво ги мъчи или къде е скрит проблема им. Но продължават да страдат и да развиват болестна симптоматика. Или пък в стремежа си да си изградят емоционална защита, така бетонират сърцето и  и чувствата си, че се превръщат в ледени кралици. Това не е признак на сила. А тъкмо обратното.

Нобеловият лауреат Конрад Лоренц е описал 3 типа реакции в животинския свят, свързани с опасността – атака, бягство или подчинение (преструване на „мъртъв”). Пренесени в живота ни тези три типа реакции биха изглеждали приблизително по същия начин – атака, отстъпление и болест. Болестта е реакцията на слабия човек. Отстъплението е реакцията на мъдрия. Атаката – на смелия.

 

СМЕЛОСТ!

 

Тази дума се загнезди за дълго в съзнанието ми. Започнах да наблюдавам света и хората наоколо през нея. Постепенно си дадох сметка, че жените, които вече традиционно се възприемат като силни, всъщност проявяват едно друго качество, което ги прави да изглеждат такива. И то е смелостта.

Помислете за момент: в колко много житейски ситуации именно ние, жените сме принудени да имаме смелост и кураж! Като се започне от чисто физическите прояви на женствеността – това, да родиш дете, да се справяш с неговите болести и да не те е страх, когато ти се случват неща, които не познаваш или не разбираш. Да се справиш с болестите и смъртта на близките си, да се справиш  с кризите на мъжа до тебе, да вдъхнеш оптимизъм там, където той липсва, да приютиш, да излекуваш, да вземеш решение, тогава когато другият е напълно объркан или отчаян – ето какво прави една жена. За тези и много други неща не се изисква сила. Изисква се смелост!

И още един много важен момент – жените не се притесняват да се учат и търсят помощ! Не е случаен фактът, че повечето курсове и семинари, които водя или които посещавам са предимно в женски състав. Ние не страдаме от претенцията да се показваме силни пред другите и това ни помага да учим и да се развиваме. Непрекъснато.

Във великолепният  филм на  Cyrus Nowrasteh – „Пребиването с камъни на Сорая М.” (The stoning of Soraya M., 2008)се вижда в чист вид разликата между мъжката сила и женската смелост. В хода на развитието на сюжета силни мъже не намират смелостта да отстояват истината и прекланят позорно глава. А слаби жени, въоръжени единствено със смелост, побеждават в една смъртоносна битка между половете.

Когато изгледах филма, дълго плаках. Плаках и за силните, и за смелите. Но най-вече плаках, защото си дадох сметка до каква степен оставяме илюзиите и категориите да определят животите ни и губим ценно време поради това.

Аз години наред се съпротивлявах да приема факта, че съм „силна жена”. Защото вътрешно знаех, че не съм и едва ли ще бъда.

Но в живота ми все така е ставало:  имам ли кауза – имам  вдъхновение. И кураж! Аз не съм силна жена – лесно плача, често се отчайвам, страдам и се съмнявам в себе си, тревожа се. Но после, някак като с магическа пръчка , изтривам сълзите, оглеждам се и виждам нови неща, които да ме вдъхновят и да ме задвижват. Не оставам потънала там, в тъмното. Просто поемам въздух дълбоко  и се изправям…

Така че, днес мога да отговоря на всички мои събеседници – скъпи мъже, ние жените не сме силни като вас. Ние имаме смелост ( и в това е малката разлика) – да се развиваме и да се учим, когато съзнаваме, че в нещо не ни бива;  да ставаме, когато сме паднали и да продължаваме да живеем, когато ни се струва, че животът е свършил;  да създаваме и възстановяваме, когато житейските бури са ни превърнали в отломки. И да обичаме! Вас – силната половина на човечеството!
Не го забравяйте!