четвъртък, 27 декември 2012 г.

За Дънов в Арбанаси

Един приятел, който напоследък усърдно се грижи за духовното ми образование, ми подметна вчера, че в Арбанаси има стара турска къща, важно историческо място, свързано с написването на Завета на цветните лъчи на светлината от Петър Дънов, преди точно 100 години. Смятах, че познавам прилично добре забележителностите на Търново и околностите му, затова информацията му ми подейства като основателна причина да предприема нова обиколка. И макар че, признавам си, Арбанаси не ми е любимо място заради мутро-бароците  и алчното печалбарство (ей колко ми напомня Банско от първите години на прехода), реших, че тази реликва е по-ценна от моите естетически страдания.След старателно проучване на инфото мрежата, грабнах фотоапарата и потеглих.
 Това е къщата. Лесно се намира. За съжаление, беше затворена и наоколо жива душа нямаше.
 Наложи ми се да надничам през дувара....

 през пролуките на огромната порта.... но нищо.... Тръгнах си леко разочарована. На слизане от Арбанаси, пред мен внезапно се разкри гледка, която спираше дъха - залез на Търново....  и тогава, вглеждайки се, май разбрах, защо книгата на Дънов е получила такова заглавие...
 я се вгледайте и вие малко по-внимателно.... виждате ли лъчите, дето слизат от Небото ...?

 Последваха още два завоя  и ето ме пред известният манастир на Св.Николай Чудотворец. От години със Светеца си имаме деликатни отношения, признавам, но игуменката вътре е още по-проклета. Веднъж й поисках стръкче здравец, а тя ме нахока, че ако всички искали - какво щяло да остане от градината й. Люта жена ви казвам. Но днес беше в добро настроение - остави ме на спокойствие да разгледам всичко, което привличаше интереса ми в църквата и даже си похортувахме. На излизане, извадих фотоапарата, за да щракна манастирския котарак, на когото не му пукаше особено и ми се усмихна за поздрав. Тъкмо се възхищавах на четири саксии мушкато, китно украсили малкото прозорче и  Игуменката видя проклетата машинария в ръцете ми, и пъргаво ме подгони из двора... ех, после как да се имаш със Светиите?



Но все пак Природата беше по-благосклонна от Игуменката и ми подари последните слънчеви лъчи, които нежно обливаха Царевец със топлината си и правеха този зимен ден още по-магичен.

А колкото до Къщата на Цветните лъчи - ще почакам до пролетта.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

И дойдоха летящите хора

Ако очаквате поредната конспирация, прочитайки заглавието - да ви кажа от сега: объркали сте се! Няма да ви говоря за тайни общества или неизвестни научни разкрития. Няма да има извънземни същества с не-земна техника, подарявана само на най-просветлените. Не ще ви разказвам  никакви сензации.
Ще ви разкажа за един летящ човек.  
Людмил.
Той, известен по-скоро като Люси, е едно обикновено момче от кв."Дружба", силно запалено по йогата. Близо две години бяхме другарчета по постелки - докато се обучавахме за йога-инструктори в НСА. И тъй като той беше много по-напред с "материала" ми стана и нещо като личен съветник-наставник. И приятел. Както и цялото му семейство - великолепната, препълнена с любов и грижа към другите негова съпруга -Креми. Начинаещият тийнейджър и утра-обещаващ китарист Папо и нежната и деликатна като теменужка, негова сестричка - Ивка. Топли, слънчеви, изпълнени с доброта и сърдечност хора.
Но и те,  както и повечето от нас, разбраха и усетиха, че 2012 беше една особена година. Година на изпитания.
Случи се, че подвижният, силен и гъвкав Люси го порази странна болест. Не се разбра каква точно. Помислихме всичко - от най-страшното, до най-смешното. На Люси, обаче не му беше смешно. Той постепенно губеше силата си, тялото му отказваше да го държи и го принуди да хване патериците и да влезе в болница. Наложи се да изостави работата си, обичайният си живот, любимата си йога. Беше дълго, продължително и мъчително. За всички. Най-много за семейството му. Но и за приятелите му. За учениците му от йога-класовете, които водеше. За всички, които го познаваха по-отблизо.
Повече от половин година Люси се бореше със странната болест. Пробва какво ли не. Последва много хора, които му предлагаха и обещаваха изцеление. Но нещата не се подобряваха. После нещо бавно, бавно започна да се променя. Нещо постепенно започна да се събужда. Може би е било тялото му? Или пък Душата му? Или пък вече Зрелостта? Не знам. И не е необходимо да се ровя надълго и нашироко.
Ето, обаче, фактът, който ме накара да напиша този пост:
Люси полетя!
Първо се появи мотото: Ако забравиш да вървиш, научи се да летиш!
А сега и необичайното, но много симпатично начинание. Понеже той не може да стои далеч от йога, но все още не е укрепнал, за да бъде вътре в йога - ето го - полетя с въздушна йога. Неговият йога-център го подкрепи и от днес в София има място, където можете да играете йога, увиснали в хамаци като пашкули. Предполагам, че удоволствието е голямо - все пак това е началото на летенето.
А за Люси се радвам. И го уважавам. Тази история е прекрасен онагледяващ пример на поговорката ;"Онова, което не ни убива, ни прави по-силни!"
Политай смело, приятелю. Нали знаеш - винаги ще се намерят хора, които да те последват. И не забравяй да вземеш със себе си и онези, които са ти най-скъпи и които никога няма да се откажат от теб.
П.С. Тази песен е поздрав за теб.


                                                                                            

неделя, 4 ноември 2012 г.

Неделя, късен следобед

Видях ги внезапно. Стояха на ъгъла на главната улица, непосредствено до кварталната сладкарница. Бяха заети със себе си. Държаха се за ръце и се бяха потопили в разговора си. Уличното движение около тях не ги засягаше - все едно тяхната интимност беше изградила невидим предпазен щит на това място на ъгъла.
Той - невисок, но с изправена, стройна осанка. Изглеждаше напет в бежовия си лоден, закопчан до горе и завързан чинно с колан. Сив панталон с ръбове - по военному. Излъскани до блясък обувки. Елегантният вид се довършваше от сива филцова шапка, тип "Борсалино". Личеше си,  беше  се постарал да изглежда представително.
Тя - въздребничка, стоеше точно пред него, почти под носа му. Гарваново черната й коса беше подредена с грижа и с изящество. На лицето - само червило ( жената от класа не слага нищо повече, освен червило). Фигурата й беше обвита в меко кашмирено палто, което засилваше усещането за женска мекота. Носът ми предугаждаше парфюменият облак, който задължително витае около нея.
Гледаха се кротко, с топлина и обич.
Замрях изненадана.
В следващият момент той отривисто се наклони към нея и я целуна галантно по бузата. За фрагмент от секундата между тях протече цялата галактическа енергия. Тя го погледна закачливо.
Той изпъна още повече военната си стойка. Обърна се и пресече улицата, стъпвайки напето и с гордост, като рицар, който току що бе получил бялата носна кърпичка на своята Дама.
Тя гледаше очарована след него. Не се обърна, не продължи по пътя си. Стоеше и бдеше над неговият преход.
Когато стигна отсрещния тротоар, той се обърна. Очакваше тя да е там. И тя БЕШЕ там. Усмихнат, повдигна ръка и й помаха за сбогом. Тя му отвърна. Махаха с ръце, все едно бяха на гара и влаковете им тръгваха в противоположни посоки. Махаха с радост, с опиянение, дълго, продължително. Беше странно, още повече, че  ги разделяха само някакви си три метра паваж.
Но за тях сякаш беше различно.
Не мърдах. Беше ме страх дори да поема дъх - все едно наблюдаваното от мен щеше да изчезне, ако направя движение или издам звук.
Не можех да повярвам на случващото се.
Те бяха там, махайки си за довиждане, с надеждата, може би, утре да се видят отново.
Защото Утре е абстрактно, несигурно, вероятно, но неопределено.
Утре за тях значи Вечност.
Той и Тя - на общата възраст от 150 години...

сряда, 24 октомври 2012 г.

Да общуваш с Мандала

Напоследък си общувам виртуално с една Мандала. Това общуване започна по доста прозаичен начин - получих покана за сприятеляване от човек, който използва мандала като аватар. Разгледах общите ни приятели. Видях много от тях. Приех, без да си правя проблеми. В края на краищата социалните мрежи са за това, нали? Да се установяват нови контакти.

Дълго време Мандалата спеше. Спорадично се появяваше някой и друг пост, от онези, всеобщите, дето и след година можеш да видиш, че все още някой ги споделя. Обичайните неща - танцуващи дервиши, лотосови цветя, изображения на някое божество, неземно (разбирай добре пипнато с фотошоп) красиво земно кътче. Послания в духа на  Make Love, Not War. Реших, че е някое хлапе, което си уплътнява времето и скуката в мрежата.

После започнаха внезапните въпроси: "Знаеш ли кога е еди-кое си събитие? Имаш ли връзка с..? Работиш ли по тоя и тоя метод? (явно, прегледал профила ми, в който се намира онази необходима информация). Отговарях почти едносрично и признавам си, доста разсеяно. Но Мандалата взе да се оживява. От време на време намирах на стената си някое от гореспоменатите изображения с лично послание. Благословия. Пожелание. Ех, възпитан човек съм - отговарям с благодарност. Опитите за контакт зачестиха все повече. Продължавах линията на незаинтересуваност.
Докато една вечер се случи неочакваното: Мандалата ме разсмя! С глас! Смях се дълго и продължително, от сърце и със сълзи на очи. Бях й благодарна, за което. Отдавна не се беше случвало да се смея като дете. И ето, че Фортуна помогна и Мандалата придоби зелен билет за чат-рума ми. Който чат продължи интензивно три дни. В момента, в който се появявах в мрежата - Мандалата беше там, готова с поредния любопитен въпрос, закачка или пожелание. Общуването от имперсонално и виртуално,  придоби все по-реални измерения. Макар и много трудно, подразбрах някои неща за нея (Мандалата). Възраст, професия, някой и друг житейски факт, интереси. И понеже непрекъснато я дразнех, че видиш ли, се крие, че общуването с Мандала е все едно общуване с Мече-Буболече или Пантуфл (известни фантазни герои), реакцията не закъсня - "ами излез да се видим". Такааааа.....

Тук усетих, че ми трябва пауза. Колкото повече, толкова повече, не беше добър принцип за случая. Реших да проуча какво се пише в Нета по повода. Изчетох форуми. Изгледах филми. Обсъдих с приятели. Разбира се, посланията бяха многопосочни и противоречиви....."много е хубаво някой да ти обръща внимание, дава ти допълнителна енергия!", "разсейва ме, отклонява ме от интересите ми, нямам време за такива неща"...."луда ли си, кой знае какъв маниак се крие зад тази анонимност"..... "правя го, защото се чувствам по-силен и контролирам така ситуацията. "..."компенсирани комплексари" ... да продължавам ли? Стана ми тежко. Както винаги, когато хората са изправени пред непозната ситуация, реагират защитно. И осъдително. Появи се и стигмата :"на твоите години.."

На моите години - какво? За моите години се счита, че вече  не съм вече млада с младите, но не съм и още стара със старите? Нещо от типа- не върви да си сложа тигрово боди (закачка), но не става и да си оставя косата да посивява естествено..Отляво и отдясно заваляха колективни ограничения и скептични погледи.Наложи се да се запитам:  Ако следвам себе си рискувам ли  да изглеждам смешна и патетична? А ако следвам обществения модел - няма ли преждевременно да умра?
В този момент на размисъл ми се обажда мой духовен брат. Току що ударил "синодалната възраст", както самият той се изрази. Преживява го. Шегува се, ама с лека горчивина. Въздъхвам :"Господи, те също се губят, за тях също е трудно да си намерят мястото. С млади ли да бъдат или с връстнички? С едните е престижно, а с другите - може би по-интересно и уютно?

Къде ни е мястото? Кое ни е мястото? На нас - мъжете и жените в преход...
И всичкият този смут от появата на една Мандала в чата ми...

В последствие съобразявам, че човекът, който се крие зад този аватар, се държи по-скоро  като професионалист от сайтове тип Амур, Елмаз или други подобни. Просто се е прехвърлил на по-обща територия - тази на социалната мрежа. Мандала на лов.. Усмихвам се. Лошо няма! Да си ловува.
Това не се отнася до мен, но ми помага да науча нови неща за себе си. А докато има нови неща за научаване - не се отказвам. Обичам интересното и предизвикателното.
За което си струва да поглеждам  от време на време в чата....

петък, 5 октомври 2012 г.

Интимно, без претенции

За този слънчев ден
живях и оцелявах цяла зима.
За малкото заливче, където
дребни рибки ме чакат с нетърпение.
За женският плаж, който
привлича и засрамва едновременно
другата част на света.
За мистериозният грохот на вълните,
успокояващ тревожната ми душа..
За топлината, която
тялото ми попива грам по грам.
За начина, по който
вятърът погали голата ми кожа.
И за сладостта, която
се събуди в сърцето ми,
с всяка медена смокиня.
За блаженството и покоя.
Море и похот невинна.
Еднократна.
Вселенска.

петък, 14 септември 2012 г.

Извадено от архива :"Отидох на църква да си поговоря с Господ"




Тази сутрин се запътих към храма с решителна крачка, което рядко се случва в живота ми. Имах крещящата потребност да си поговоря с Господ. Да го попитам,  какви ми ги готви...
От близо година се опитвам да сложа обруленият си живот в ред,  да преодолея страха си от хората (разбирай от другия, "враждебния" пол), да излекувам ранената си душа  и да постигна малко сигурност и  хармония. И ето, тъкмо започнах да се усмихвам щастливо на Слънцето сутрин, тъкмо започнах да вярвам, че и този път оцелях, Онзи от Горния Свят ми стовари нова изненада.
Пътник от далеч прекрачи прага на дома ми.
Тихо, мирно и нежно започна да пленява ума ми. С деликатност превзе тялото ми. И се сля с душата ми.
От една седмица цунамито на любовта отново разбива бреговете на съществуването ми. Сравни със земята току що изградената сигурност и ето ме на - отивам да се разправям с Господа. Толкова съм объркана, че влизайки в църквата си казвам:"Мили Боже, ако е трябвало да срещна този човек, прати ми знак".
В храма, който обикновено е празен, цари леко вълнение. Зървам някакви хора, които се суетят около масата пред олтара. Ще има литургия. "Ха", казвам си "ще остана да я видя". Виждам измъчено уморено лице на млада жена, смирен и кротък мъж стои до нея. "Помен", продължавам да си мисля. Попът запява. Старият тревненски иконостас се оглася от молитви за здраве. Поглеждам учудено и се приближавам към масата. Сред питката, свещите, плодовете сладките и виното лежи .... едно бебе!
Нещо ме стяга за гърлото. Май ставам случайна орисница на нечий нов живот. Или пък Дедо Боже ме е чул и ми праща послание?
Продължавам да не вярвам. Мислено залагам на случайността:"Ако е момиче, значи отговорът е Да и ще трябва да стягам отново куфарите, за да придружа моят Пътник в странстванията му". Сърцето ми бие учестено. Пет, десет минути - ритуалът продължава. Попът ни омайва с напевните си псалми, лицето на майката е озарено (дали от свещи или от любов), а на мен сълзите ми напират.
Когато ритуалът приключва свещеникът започва да обяснява смисъла  му - на 40 ден новороденото се представяло на Господ в Храма и завършвал периода на очистване на лехусата. После започна да дава напътствия на родителите и благопожелания за малката Божидара. МОМИЧЕ!
Възкликнах изумена!
То бива цяла седмица случайности и съвпадения, ама чак пък толкова!!! Погледнах нагоре да проверя дали някой не ме наблюдава и не ми чете мислите. Почернелият от времето таван не даваше признаци на живот.
Пристъпих към празнуващите. Едно мъничко, кротко и обично бебче ме гледаше право в очите, сякаш ми казваше :"Ние от Горния Свят не се шегуваме".Потръпнах. Исках да му се отблагодаря по някакъв начин. Да направя нещо за него и родителите му - съвсем непознати хора. Автоматично свалих от себе си наниза охридски перли, с който сутринта се бях накиприла. Казват, перлите носели щастие и богатство. Поставих ги в пелената на детето под учудения поглед на околните. Не ми се обясняваше нищо. Затова се врътнах и почти тичешком излязох от църквата.
Това е то! Помолих за знак и знак ми бе даден!

петък, 31 август 2012 г.

Моят приятел от Марс




Моят стар приятел  се преселил на Марс. Тялото му  все още  е тук, на Земята. Но душата му….още преди трийсетина години се е отделила от него и  потънала в онова измерение, което за нас, обикновените земляни , звучи плашещо, опасно и неразбираемо.Като срамно проклятие. Като стигма. Измерение, за което не се говори и ако случайно се спомене, се въздиша тежко и се отклонява темата. Все едно не съществува.
Измерението „психоза”..

А моят стар приятел съществува, но по различному. Говори си с мъртвите в  планетарно времеви диапазон; просветлява котки (ех, повече умират след това, но хайде сега, подробности); от време на време прави посещения на Буда и на цар Калоян – с него си има особена приказка; сътворява магически руни и има цял куп странни, непознати интригуващи… видения. Когато успея да го измъкна от бърлогата му, той става онзи същият, когото помня от детинство. И с удивление установявам, че помни по-добре от мен, по-чувствителен е от мен, дори по-грижовен. И някак си неприкрит, безхитростен. Вглеждайки се в лицето му (признавам, променено с годините и „лудостта”), не изпитвам друго освен благост. Толкова е раним. Крехък и деликатен. Вътре в занемареното му тяло, с проядените от непрестанното пушене зъби,  облечените криво-ляво дрехи с дупки и петна, брада, небръсната от кой знае кога , там вътре, има едно добро същество.
И ето че внезапно ми хрумна следното сравнение:
Ние, обикновените хора,  сме като Земята на която живеем – нашата душа е обгърната от атмосферата, наречена невроза (защото всички сме невротични, не се опъвайте). Неврозата ни предпазва от това да бъдем отново наранени, предадени, изоставени, обидени , подиграни и какво ли още не. Тя има същите функции,  които и  атмосферата  на  Земята –защитава ни от космически лъчения, слънчеви изригвания и радиации, метеоритни потоци и извънземни. Понякога нашата атмосферна невроза е толкова гъста, че нищо не преминава през нея и ние отдолу направо се задушаваме. Друг път тя става доста рехава и започваме да се отваряме, все едно готови да понесем Света на ръце и да се принесем в негова жертва . Но все пак оцеляваме.
А моят стар приятел с психозата е като планета без атмосфера. Няма си защитен щит. И всичко, каквото се случва във Великия Космос, може да  се случи и на него. Да се сблъска с комета и тя да го разпилее на парченца, да го облъчат радиоактивните вълни на изригващото Слънце, да бъде заселен от духове, шесткраки зелени същества с по едно червено око и какво ли още не. Повърхността на неговата планета е точно като Марс – прах и  вятър, скални образувания в странни форми. Но казват в недрата на планетата се криели съкровища. Редки и ценни минерали. Може би вода? А според астрономите планета като Марс  дори служи за предпазен щит на Земята – поема тихо и обречено мощни космически удари, за които ние, скрити под удобната атмосфера дори  не си даваме сметка.Спасява ни, един вид. Лекува ни.
Така, както аз се чувствам лекувана след всяка среща с него - по-кротка и по-добра. По-толерантна и разбираща.
В сблъсъка между психотичното и невротичното, първото може да се разпадне, а второто да се излекува.
Не случайно в минали времена, хора, като моят стар приятел, са били считани за шамани. Или марсианци. 
Което е едно и също...

вторник, 21 август 2012 г.

Настроение по никое време..

У дома,
кротко ухае на печени чушки и патладжани.
Нежно затварям есента в буркани,
да не ми избяга...
У дома,
свири музика,
тръпно обещава непознати ширини и меридиани,
но те вече са част
от душата
на Дома ми...

петък, 6 юли 2012 г.

Писмата



Имам къща в Търново. По-скоро етаж. През февруари, по време на най-жестоките студове, се пукна тръбата на съседите отгоре и аз потънах във вода в буквалния смисъл на думата. Тя почти веднага замръзна и домът ми се превърна в ледена пещера, в която беше невъзможно да се живее. Наложи се да се махна оттам. И да чакам. Пролетта…
И ето, месец  Май дойде внезапно с летни горещини. Къщата се размрази и започна голямото прочистване и изхвърляне на унищожени, мухлясали и вече неизползваеми вещи – мебели, килими, дрехи… какво ли не. Дойде ред на килера –  документи, архиви, остатъци от миналото.
Намирам стара картонена кутия с писма. Много писма: от родителите ми, братовчеди, приятелки от детинство, други, които не помня. Някоя и друга „знакомая подруга” от светлите ми пионерски години, когато беше модерно да имаме „переписка” с другарче от СССР (днешният Фейсбук не може да замени по никакъв начин радостта от писмо със значка или  марка от онези времена).
Стари снимки.
Картички от морета, планини и долини, които днес са неразпознаваеми. Художествени поздравления за Нова Година, Осми Март и други подобни…
Писмо от някое и друго „гадже” .
На дъното на кутията, старателно събрани в купчинка и вързани с ластик, лежат писма без подател. Няма нужда да гадая от кого са. Красивата,  грижовно изпипана, специфична калиграфия може, и е, само на един човек.
Свива ме под лъжичката.
В бурният си живот пребродих  много чужди земи, живях в шест  страни на три континента, осем града, двадесет и шест различни къщи… Истинско чудо е, че тази кутия е оцеляла.
А още повече тези писма.
Поглеждам ги с опасение. Леко влажни, тук там размазани, слепнали се от влагата.. Там са.
Решавам да ги оставя на слънце, за да изсъхнат, а после ще видим.
Потъвам отново в къщна работа…
Следващият ден е неделя. Търново е прекрасно в неделя сутрин. Невероятно тихо. Зелено. Слънчево. Припяват синигери. В далечината се чуват камбаните на катедралата, а долу, по магистралата, от време на време профучава някой камион. Изпищява локомотивната свирка на влака за Казанлък. После пак настъпва тишина.
С чаша димящо кафе се настанявам на терасата, мислейки си как ще поседя час на слънце, след което ще продължа започнатото от предния ден. Отпивам блажено – кафе с мед. Откъде се бях научила да пия кафето така?
Нямам отговор.
Виждам купчината писма и решавам да отворя някое напосоки…

София, 3 февруари 1985,

…Защото може би скоро няма да стана горещ, или може би съвсем ще изстина… (Истина)

…Намерих в нас един шоколад, един списък на приетите студенти от 1983 – твоята година, писма, неизпратени до теб и едно до майка ти, една глава от един незапочнато-недовършен роман…

…И понеже бих искал да ти честитя един нов живот, една Нова година, ти пиша…

…пожелавам ти да възприемеш четирите истини на Будизма и осемкратният път.. като това не е религия, нито философия…”

Още в средата на писмото, гърлото ми се беше сковало, нещо тежеше в сърцето, а очите ми пареха. Стигайки до посланието за Буда, възкликвам от изненада – това послание от преди близо 30 години, днес е моята реалност! Без да съм запомнила откъде е тръгнало…
Започвам да разтварям писмата напосоки, внимателно изваждайки ги от пожълтелите пликове. Чета лакомо, жадно и прекрасни думи се изливат в душата ми. Днес, от позицията на препатилата ми зрялост, разбирам и ценя всяка мисъл написана в тях, деликатният изказ, метафорите, идеите, хуморът, който ме разсмива с глас, фините изображения с молив тук и там измежду редовете. Непрекъснато нарастващо удивление завладяваше душата ми : как е възможно едно момче на 19 години да е писало по такъв мъдър и зрял начин? С толкова топлина, грижа, обич и чувствителност? Къде съм гледала? Писмата на другите му връстници бяха горе-долу едни и същи: „преместиха ме в нова рота”, „дадоха ми отпуска”, „чух се с…” „имаш ли вести от..”.
А в тези писма чета:”…слушам новата „тава” на Parsons и чакам всички камъни от сърцето ми да се строполят надолу в бездната…мисля си за всички мои приятели и познати, всеки от които обичам някак…след около час ще пия шампанско, ще вдигна чаша за щастието човешко и знам, че ще го имаме…
Някъде от дълбините на съзнанието ми се надига музика – така силна, че чувствам, как кулминацията й ще отвори душата ми и всичко в мен ще излезе с вик навън…
Знам, че всички люде в този час ще забравят злото и лошото…
Знам, че свободата на чувствата ще вземе връх , в момента, в който фойерверките ще се разпръснат в небето и от черно  и тъмно, то ще се просветли както сиянието на Щастието…
Не мога повече да пиша, нещо влажно има в очите ми…
Щастлива Нова Година….”

Огромна тежка вълна се стоварва в душата ми. Плача. Дишам дълбоко. Пак плача. Взимам всичките писма – 53 на брой, подреждам ги хронологично и започвам отново да чета.
Забелязвам, че денят е привършил едва, когато ми става студено. Слънцето отдавна беше минало на запад, зад хребета. Кафето си  остана недопито. Работата – несвършена…
Замислям се.
В живота ми има не малко бурни страници.
Дълго живях в плен на фалшивия блясък и слава. Чрез тях осъзнах какъв е смисъла на съществуването ми.
Прекосих страданието – и моето и това, на другите. Усетих тежката цена на живота.
Изстрадах самотата. Така отвоювах свободата си.
Водих битки със себе си и победих. Но през цялото това време сякаш имаше малки дребни неща, които ме пазеха, като невидими ангелчета.

Оглеждам се около себе си и започвам да виждам. Кафето с мед –  негова приумица, която много ми  хареса на времето и направих  своя привичка… Музиката, която обичам да слушам и от която все още пазя многобройни записи… Колекцията от научна фантастика в библиотеката ми… Малкото дървено огледало, което обиколи заедно с мен света...Часовникът на верижка, с който много се гордея  и днес… Гривната от нефрит, удивително как оцеляла през десетилетията и предизвикващата завистливи погледи на познавачите.. Първото издание на „Скитникът Евреин”…. Около мен е пълно с белези от присъствието на този човек. Незабравени, живи, свежи и пълни с младежка енергия. Съзнанието ми  продължава да сочи с пръст – ето, удоволствието от красивите неща, без значение дали е красиво изписан лист хартия с цветен химикал или изтънчената миризма на японски парфюм… Галериите и музеите – кой ми „разказа” изкуството и ме научи да го ценя?.Филмите и постоянният ми стремеж да не изпускам cult явленията! Дори пристрастеността ми към джинсите! Тук се усмихвам. В ония години да имаш оригинален Levis си беше статус!... Любовта ми към бурите и дъждовете и онова особено настроение, в което изпадам всеки път, когато загърми…
Но… и страхът от самотата… Това също беше споделено.И аз като него бягах, докато накрая не се сприятелих със старата вещица и нещата си дойдоха на местата. Както пак той  ме съветваше…
Разтърсена съм!
Каква невероятно дълбока следа могат да оставят хората в нас без дори да го съзнаваме! На времето аз просто бях желаният събеседник на това момче, което трудно изживяваше мъжката си трансформация. Един адрес, едно име, един образ, с когото той водеше своите проникновени монолози и чрез когото се опитваше да не загуби усещането за реалност. Мисля, че е знаел, че не го разбирам. Едно-две оцелели мои писма до него, звучат по детски глупаво и наивно. Но той е продължавал  да пише. Самото писане е било неговата нишка. И днес тези невероятно мъдри и проникновени писма звучат с още по-голяма сила и отекват в цялото ми същество като камбаните на търновската катедрала.
……
Когато в първият работен ден потеглям отново към София, писмата, подредени и вързани с ластика, стояха на седалката до мен. Поглеждах ги от време на време, все едно там седеше стар и любим другар. Усмихвах им се и им се радвах. Така както се радвах и на спомена за този човек. Нямах идея какво се е случило с него и не бях сигурна дали искам да знам. Беше ми топло и пълно от онова, което осъзнах, че нося със себе си от него. Завинаги!
Така, както съм разнасяла и ще продължа да разнасям писмата му…