понеделник, 19 ноември 2012 г.

И дойдоха летящите хора

Ако очаквате поредната конспирация, прочитайки заглавието - да ви кажа от сега: объркали сте се! Няма да ви говоря за тайни общества или неизвестни научни разкрития. Няма да има извънземни същества с не-земна техника, подарявана само на най-просветлените. Не ще ви разказвам  никакви сензации.
Ще ви разкажа за един летящ човек.  
Людмил.
Той, известен по-скоро като Люси, е едно обикновено момче от кв."Дружба", силно запалено по йогата. Близо две години бяхме другарчета по постелки - докато се обучавахме за йога-инструктори в НСА. И тъй като той беше много по-напред с "материала" ми стана и нещо като личен съветник-наставник. И приятел. Както и цялото му семейство - великолепната, препълнена с любов и грижа към другите негова съпруга -Креми. Начинаещият тийнейджър и утра-обещаващ китарист Папо и нежната и деликатна като теменужка, негова сестричка - Ивка. Топли, слънчеви, изпълнени с доброта и сърдечност хора.
Но и те,  както и повечето от нас, разбраха и усетиха, че 2012 беше една особена година. Година на изпитания.
Случи се, че подвижният, силен и гъвкав Люси го порази странна болест. Не се разбра каква точно. Помислихме всичко - от най-страшното, до най-смешното. На Люси, обаче не му беше смешно. Той постепенно губеше силата си, тялото му отказваше да го държи и го принуди да хване патериците и да влезе в болница. Наложи се да изостави работата си, обичайният си живот, любимата си йога. Беше дълго, продължително и мъчително. За всички. Най-много за семейството му. Но и за приятелите му. За учениците му от йога-класовете, които водеше. За всички, които го познаваха по-отблизо.
Повече от половин година Люси се бореше със странната болест. Пробва какво ли не. Последва много хора, които му предлагаха и обещаваха изцеление. Но нещата не се подобряваха. После нещо бавно, бавно започна да се променя. Нещо постепенно започна да се събужда. Може би е било тялото му? Или пък Душата му? Или пък вече Зрелостта? Не знам. И не е необходимо да се ровя надълго и нашироко.
Ето, обаче, фактът, който ме накара да напиша този пост:
Люси полетя!
Първо се появи мотото: Ако забравиш да вървиш, научи се да летиш!
А сега и необичайното, но много симпатично начинание. Понеже той не може да стои далеч от йога, но все още не е укрепнал, за да бъде вътре в йога - ето го - полетя с въздушна йога. Неговият йога-център го подкрепи и от днес в София има място, където можете да играете йога, увиснали в хамаци като пашкули. Предполагам, че удоволствието е голямо - все пак това е началото на летенето.
А за Люси се радвам. И го уважавам. Тази история е прекрасен онагледяващ пример на поговорката ;"Онова, което не ни убива, ни прави по-силни!"
Политай смело, приятелю. Нали знаеш - винаги ще се намерят хора, които да те последват. И не забравяй да вземеш със себе си и онези, които са ти най-скъпи и които никога няма да се откажат от теб.
П.С. Тази песен е поздрав за теб.


                                                                                            

неделя, 4 ноември 2012 г.

Неделя, късен следобед

Видях ги внезапно. Стояха на ъгъла на главната улица, непосредствено до кварталната сладкарница. Бяха заети със себе си. Държаха се за ръце и се бяха потопили в разговора си. Уличното движение около тях не ги засягаше - все едно тяхната интимност беше изградила невидим предпазен щит на това място на ъгъла.
Той - невисок, но с изправена, стройна осанка. Изглеждаше напет в бежовия си лоден, закопчан до горе и завързан чинно с колан. Сив панталон с ръбове - по военному. Излъскани до блясък обувки. Елегантният вид се довършваше от сива филцова шапка, тип "Борсалино". Личеше си,  беше  се постарал да изглежда представително.
Тя - въздребничка, стоеше точно пред него, почти под носа му. Гарваново черната й коса беше подредена с грижа и с изящество. На лицето - само червило ( жената от класа не слага нищо повече, освен червило). Фигурата й беше обвита в меко кашмирено палто, което засилваше усещането за женска мекота. Носът ми предугаждаше парфюменият облак, който задължително витае около нея.
Гледаха се кротко, с топлина и обич.
Замрях изненадана.
В следващият момент той отривисто се наклони към нея и я целуна галантно по бузата. За фрагмент от секундата между тях протече цялата галактическа енергия. Тя го погледна закачливо.
Той изпъна още повече военната си стойка. Обърна се и пресече улицата, стъпвайки напето и с гордост, като рицар, който току що бе получил бялата носна кърпичка на своята Дама.
Тя гледаше очарована след него. Не се обърна, не продължи по пътя си. Стоеше и бдеше над неговият преход.
Когато стигна отсрещния тротоар, той се обърна. Очакваше тя да е там. И тя БЕШЕ там. Усмихнат, повдигна ръка и й помаха за сбогом. Тя му отвърна. Махаха с ръце, все едно бяха на гара и влаковете им тръгваха в противоположни посоки. Махаха с радост, с опиянение, дълго, продължително. Беше странно, още повече, че  ги разделяха само някакви си три метра паваж.
Но за тях сякаш беше различно.
Не мърдах. Беше ме страх дори да поема дъх - все едно наблюдаваното от мен щеше да изчезне, ако направя движение или издам звук.
Не можех да повярвам на случващото се.
Те бяха там, махайки си за довиждане, с надеждата, може би, утре да се видят отново.
Защото Утре е абстрактно, несигурно, вероятно, но неопределено.
Утре за тях значи Вечност.
Той и Тя - на общата възраст от 150 години...