неделя, 10 ноември 2013 г.

Какво има на масата 3




Признавам, отдавна не бях правила тази кулинарна задявка. Преди време първият ми пост, публикуван с това име, последван след няколко месеца и от втори такъв, бяха предизвикали  доста обилно слюноотделяне в устите на скромната ми читателска аудитория (да сте ми живи и здрави!). Напоследък не пиша често, защото, нали знаете - работа, пътувания, срещи, семинари, класове - абе , зает човек съм ;) Пък и все съм далеч от любимата ми и удобна кухня - друго си е да намираш нещата, които ти трябват буквално със затворени очи.

Но ето ме днес, в този щастлив ноемврийски предиобед, гостенка на един уютен и малко старомоден софийски апартамент. Нека да уточня - именно защото е такъв, запазил атмосферата на 80-те години, аз много го харесвам.
Имам желание отново да палувам... кулинарно, де! Не чакам гости, което винаги лесно може да се промени. Поглеждам към покупките и се замислям колко е важно да осъзнаваме не само какво сме купили, но и неговият произход.

Стремя се да приготвям храни, които са характерни за сезона и са по възможност с най-автентичен  и близък по географски измерения, произход. Ето защо на масата първо се появи салата от варени на пара картофи и червено цвекло (купени от магазинчето на Манастира ), малко по-нагоре по любимата ми улица,  която галено наричам Софийската Чаршия.  Обичам цветовете в чинията и затова към свежо жълтото на картофите и интензивно червеното на цвеклото добавих и зелено - едно малко броколче, в компанията на пресен копър и магданоз. Този, последния, го използвам като универсална подправка - не случайно казват за човек, който има навика да се вре навсякъде,че е "като магданоза". Пък и е много полезен за бъбреците.            
Три скилидки чесън добавят аромат, вкус и засилена имунна система. Няколкото вкусни маслини, доставени от гръцкото магазинче на ъгъла, обилно изтисканият лимонов сок, едно пръсване с хималайска сол и щедро завъртане на бутилката оригинален зехтин над салатата (картофите обичат мазнинка), довършва първата ми кулинарна фантазия. По навик добавям и щипка орехи - от тях също рядко се лишавам.

Идва ред на "основното", както обичат да го наричат, ястие. Понеже салатата е достатъчно богата и хранителна, второто е по-скромно от първото. Една прясна пъстървичка, хваната в манастирския рибарник и тя задушена на пара  и гарнирана със задължителните лимонов сок, сол, зехтин и магданоз, приятно допълва пиршеството на вкусовите възприятия. Може много хора да се ужасят от начина й на приготвяне, но от опит знам, че така е по-лесно, по-вкусно и най-вече - по-обезопасено откъм упорити миризми.

 Тук спокойно може да се дегустира онова тънко чилийско вино Santa Helena, Carmenere 2012. Нищо, че е червено. Остаря вече правилото, че с риба - само бяло, а с месо - червено. Смесването на вкусове и експериментирането са по-вълнуващи от спазването на правилата, не е ли така?

За десерт - изненада! Няма тежки кексове или баклави (макар че, от последната не се отказвам). Прекрасен, ароматен чай, чиято компилация (как звучи само ;) е направена лично за мен в малкото магазинче за чай и подправки. Ройбос, лимонена трева, портокалови резенчета и зелен чай приятно смесват  есенциите си и подобряват храносмилането. Една курабийка с канела от местната пекарна и плодът на есента - мушмули.

След такова сладко похапване и при наличието на прекрасното слънце навън, накрая не остава нищо друго освен една мързелива разходка из Парка с приятна компания. 
Приятно и на вас...


понеделник, 4 ноември 2013 г.

Пътуващият към Рая

Край пътя стоеше човек, вдигнал показалеца си нагоре и щастливо усмихващ се. Другата му ръка стискаше голям надпис "София"."Автостопаджия" - умът ми автоматично го отбеляза, така както би отбелязал и всичко останало, което се случваше докато карам. Нямам навика да взимам на стоп, а в редките случаи, когато това се е случвало, обикновено съм съжалявала. Още помня един нахален поп, който през цялото време ми разправяше сексуалните си подвизи (добре, че съм терапевт, свикнала съм да слушам какво ли не), а накрая, когато го докарах до града, дори ми поиска пари. Изблъсках го почти вбесена от колата. Друг път бях взела две студентчета, които правеха обиколка на България по време на ваканцията - учеха някъде в чужбина и прилагаха призива "Опознай Родината си, за да я обикнеш" на практика. Свалих ги на пътя за Ловеч - отиваха към планината.
И толкоз.
Шофирането ми е много любимо и времето, което прекарвам зад волана - повече от ценно. Обичам да се шегувам, казвайки, че медитирам, докато карам. Но в шегата се крие истината. Затова не се заглеждам покрай стоящите край пътищата с табелки и вдигнати нагоре палци.
Този път, обаче, нещо се случи.
Профучавайки край човека, мернах огромна туристическа раница в краката, коса, вързана на опашка и едно лице с дръпнати очи и огромна усмивка. Точно тази комбинация, кой знае защо ме накара да набия крака върху спирачките. Помислих си - "тоя ще седи с часове на магистралата".. Минути по-късно собственикът на усмихнатото лице вече седеше до мен в колата и се смееше от все сърце - оказа се, че за първи път ВЪОБЩЕ ще се вози в кола, шофирана от жена. О, boy..! Спътникът ми се оказа тайванец с непроизносимо китайско име, който, обаче, нарича себе си Труман. От месеци обикаля Източна Европа - Германия, Полша, Чехия, Унгария, Румъния и сега - България. Бил живял наколко седмици в село Добромирка, при някакви англичани. Сега отивал в София, сърфирайки от диван на диван.
Говореше оживено, разказваше бързо, като понякога се налагаше да го карам да ми повтаря казаното - специфичното азиатско произношение правеше някои думи неразбираеми. Постепенно научавам историята му. Той е в средата на жизнения си път. Сам се определи като човек на организираността и контрола - в работата му тези качества са му били още по-полезни. Постига достатъчно. Но после идва онази известна "криза на възрастта", която винаги започва с въпроса "ама това ли е смисъла на живота". Тогава решава да остави зад гърба си всичко - особено пословичната материална сигурност и да започне да обикаля (неорганизирано) Източна Европа. В търсене на смисъл. В търсене на себе си. Дори си измислил името - Труман, защото означавало "човекът на истината"...
Тук ме удари мисъл като гръм. Мили боже, какво се случва, всъщност? Колко много хора, мои приятели, всяка година хукват към Индия, Непал, Тибет в търсене на същото? Живеят по ашрами, обикалят храмове, получават непроизносими от санскрит духовни имена! А сега, до мен в колата седи тяхната противоположност. Човек, който идва от Азия, онова екзотично и желано за европееца място, е тръгнал да търси своите отговори в нашето ежедневие.
Признавам си, времето мина неусетно. Той се оказа интересен събеседник и внимателен слушател. Задаваше въпроси свободно и след това изслушваше, без да отлепя усмихнатите си очи от мен. Говорихме и за Випасана, и за произхода на света и за Космоса , че и за извънземните и научната фантастика, за любовта към хората, за Ошо и психоанализата, за киното и книгите, за съдбите си.. Сепнах се, като видях, че вече влизаме в София.
Разбрах, че бях срещнала духовен брат, изпратен ми по каприз на съдбата.
Час по-късно получавам съобщение : "вече не се чувствам сам".
Не, не сме сами. Между всички хора, които  мислят по един и същи начин, съществува една невидима мрежа, сигнални нишки, които те карат да спираш край пътя, за да качиш непознати автостопаджии, пътуващи към Рая...
На добър път, Труман Ю.

неделя, 15 септември 2013 г.

Очилата



Бурният летен дъжд беше опразнил градинката около Университета и приятно прочистил  с озоновата си метла атмосферата наоколо. Заредена положително от току-що приключилата йога практика, слизам тичешком по стълбите на подлеза. Съчетанието буря-йога ми беше подействало като доза кокаин - чувствах се на седмото небе.
За да отпразнувам доброто си настроение, влизам в Била. Бързо се движа от щанд, на щанд, знам точно къде са нещата, с които съм решила да се поглезя - микс от кълнове, два вида сирена, маринована херинга и за разкош - бутилка интригуващо Шардоне от Свищов.
Отправям се към касата с почти танцуваща походка и ликуваща физиономийка. Срещу мен величествено е седнала едра жена, която изглежда като оператор на комбайн, а не на електронно разплащателно устройство. Любезно, но уморено ми се усмихва (разбирам я, все пак денят върви към приключване) и посяга към избраните от мен неща. Бар-кодовете бързо преминават през магнитната лента с характерното пиукане - виното, рибата, сирената. Идва ред на микса от кълнове. Устройството не го разчита. Втора проба - нищо. Жената-комбайнер въздъхва с досада (може би защото трябва да прави няколко движения в повече) и изважда очила. Започва да набира код. Устройството изписуква и излиза надпис: несъществуващ артикул. Касиерката набира цифрите пак, мърморейки на глас, колко дребен е шрифта. Поглеждам към стоката - има право. Бар-кодът е толкова дребен, че сигурно само Винету би се справил безпроблемно. За съжаление него го няма и моята героиня се обръща към колежката от другата каса:"Тинче, абе я виж тоя код, че нещо..." Нещото остава недоизказано, но всички го разбираме .."нещо недовиждам". Тинчето, и тя с уморено и изпито лице, хвърля леко незаинтересован поглед над очилата си и връща артикула с извинението: "о, на мен тука ми е слаба светлината". Вътрешно се усмихвам - двете седят почти рамо до рамо. Касиерката примирено поема пластмасовата кутийка и я насочва към мен: "Вие?" Неподготвена за тази покана (без очила съм), смутено отказвам с едно.."о, не..." Вече съм готова да се откажа от салатата  и по този начин да разреша ситуацията и да отпуша  понатрупалата се опашка, когато едно момиче се провиква - "дайте на мен, аз да пробвам". Взима пакета и с уверен глас започва да диктува проклетите цифри. Касата изпищява доволна и изписва цената на моята покупка. Всички въздъхваме с облекчение,  а ние тринките, недовиждащите поглеждаме спасителката със завист. Жената-комбайнер изразява на глас мислите ни: "друго си е то, младото". Прибирам си покупките и излизам от магазина.
Ликуващото ми настроение от преди десетина минути е понамаляло.
Давам си сметка, че очилата са един от първите признаци за настъпващата зрялост. Очите ни отслабват, изсъхват сякаш. Може би защото не сме ги оставяли да се радват достатъчно, не са гледали достатъчно лицата на любимите ни хора, не са плакали достатъчно. Не са си почивали, гледайки красиви картини или разкошни природни пейзажи. Не са спали, колкото им е трябвало. Не сме ги оставяли да изразяват свободно чувствата и емоциите ни, насилвали сме ги да се "контролират", да не се издават. Чели са до късно на лоша светлина, дълго са гледали в екрана на компютъра или телевизора . И те са започнали да отслабват. И ако в младостта е секси да имаш очила, на петдесет години вече е знак за друго. За лека немощ и безсилие. За зависимост и нужда от помощ.
Когато навърших четирдесет години си направих очила повече от суета, отколкото по необходимост. Днес, десет години по-късно,  отказвам да послушам лекарката, която настоява за постоянно носене на прогресив. Пак суетата се обажда в мен, макар да става опасно. Онзи ден, надминавайки колоната от коли пред мен, няколко  пъти ядосани шофьори от насрещното ми присветваха с фарове и отправяха към мен характерните български жестове, показващи в коя посока да поема. Но разбирате ли - не мога да си се представя постоянно с очила. Толкова е... неудобно и трудно! Неудобно, защото  постоянно се губят, чупят,  а Буба, като истинско вярно куче на стопанката си, ги  превърна в любим предмет за дъвкане. Трудно - защото за да носиш очила, без да приличаш на застаряваща лелка, трябва да имаш и определена доза естетическа ексцентричност и да направиш недостатъка си (според златния съвет на Коко Шанел) един вид твоя запазена марка , както Пеги Гугенхайм, например.
Така че, дилемата остава неразрешена. За сега. И ако случайно се сблъскате в някой супермаркет с леко дезориентирана жена, която отчаяно се вглежда в етикета на избрания от нея продукт, не се дразнете - и тя като мен прави своя труден биологически преход...


събота, 27 юли 2013 г.

Статус, долетял отвъд океана

"Поддържайте си активно профилите във Фейсбук, защото иначе може да започнат да ви завиждат, че сте щастливи в реалния живот."


събота, 20 юли 2013 г.

Онова, което здраво ме държи в България - част 1

 Започнете ли да си мислите на ум или на глас, че в България живот няма и хич не си струва да се остава тук - ето ви превъзходно средство за преминаване на политическия махмурлук. Просто идете в Планината  и наблюдавайте...

Тези снимки са от Широка Лъка - едно прекрасно българско местенце, частичка от Земния Рай. За съжаление, тръгнах лошо подготвена и добрият стар Canon остана далеч от мен. Но мисля, че и с обикновен Самсунг
 успях да хвана моменти,от които да
ви се поще'....

 модерната рикша почиваше в един заден двор

 мостът към църквата
 Църквата "Успение Богородично"



 Църковното училише - за съжаление е в състояние на самосрутване..

 "Родната полиция ни пази"....:)
Хотелът, в който аз бях единственият гост и ме гледаха като писано яйце..

 Къщата, която си пожелах....



 Това е една тераса, в най-слънчевата част на Широка Лъка, която ми стана любима. Там слънцето залязва най-късно, като облива в медена светлина цялата долина.
Собственикът на терасата ме хвана как му снимам имота и развеселен на градския ми възторг, не само, че ми разреши да поседя колкото искам, ами и предложи да почерпи....

И въобще хората, които срещнах бяха все такива - благи, добри, безхитростни.
Точно като мястото, на което живееха.
Но за тях, друг път...






D2 Черна сутрин (official HD video)

неделя, 30 юни 2013 г.

Sudden death in Matrix

Не е лесно да умреш!
Пък дори и да е виртуално...
Първо, оказва се, че в Мaтрицата трудно се намира Изхода. В панелите за управление се виждат много и най-различни опции - опресняване на профила, защита, намери приятели, създай страници, групи, пиши на...., кажи... сподели....
Но бутонът с надпис Изход е просто невидим.
Той седи в долния ляв ъгъл. Там, с малки букви е написано deactivate account.
Веднъж намерен Изхода (почти с радост и облегчение - кофти е, когато си помислиш, че си блокиран), работата пак не свършва веднага.
Мрежата първо го удря на чувства:" Знаеш ли, че ще липсваш на тези и тези твои приятели? Не искаш ли да им изпратиш съобщение?"  Е, ако бяха десетина човека, сигурно щях да се замисля. Но 570? Ако седна да пиша на всеки - това означава още много часове прекарани там, откъдето искам да се махна час по-скоро!
Смело игнорирайки опцията, продължавам напред в процедурата по деактивирането на профила.
Мрежата се съпротивлява.
"Ако напуснеш, страниците, които си създал ще престанат да съществуват, намери им друг админ", "групите, които ТИ си създал ще престанат да съществуват, направи промени, за да ги запазиш"
Товари ме с отговорност, кара ме да се чувствам гузно.
Поемам риска. Това означава да оставя в ръцете на други хора или (още по-лошо) в ръцете на Матрицата, виртуалните деца на моят мрежови живот. Тук ме налягат тежки мисли от типа "кого да направя админ на страниците си. Ако не намеря заместник - ще си загубя читателите?" "Как да отворя професионалната група? Това противоречи на първоначалната идея на съставянето й?". Мрежата изнудвачески ме кара да почувствам глупостта на решението ми да я напусна, биейки върху невротичната ми потребност за контрол, морална отговорност и чувство за дълг. След известно колебание и дълго търсене на по-благоприятна опция за мен (а такава няма - всички благоприятни опции са за Матрицата), разбирам, че тя е победител и примирено оставям творенията си на произвола на тираничната виртуална съдба.
Изяснявайки си по този начин взаимоотношенията с Матрицата, най-накрая тя ме завежда до заветния бутон: DEACTIVATE
Огромен бутон със сини букви и почти бяла страница.
Един вид - изправен си сам пред решението-което-ще-определи-събдата-ти!
И тук настъпва осъзнаването: предстои да залича четири години от живота ми. Хиляди часове пред монитора. Съобщения, статуси, чатове, линкове, хаш-тагове, снимки, събития, състояния. Приятели - реални - които нямам как иначе да виждам, тъй като са през десет планини, та в десета. Приятели - виртуални - с присъствието на които така свикнах. Знам, че ще ми липсват, защото няма да имам друга връзка с тях. Освен ако някой  не ме потърси реално.
И най-вече - информацията! Последните новини, събитията, клюките, организациите и поканите за участие - всичко удобно подбрано и поднесено...
Гледам хипнотизирано бутона...
Търся си куража...
"Спасителният" образ на Терминатора, който произнася с твърд глас "I'll be back", повдига ръката ми и ето, процесът е задействан....
секунда.... десет....тридесет....минута.....още една.....
Тази сутрин убих виртуалното си Аз.
И сега?

сряда, 22 май 2013 г.

Предюбилейно

В опустелият следобед на горещия неделен ден влизам в поредната книжарница, която намерих отворена. Май беше четвъртата подред. Някъде около книжната софийска Мека - площад "Славейков". Отчаянието ми е вече равно по големина и обратно по сила на хормоналната буря, обзела от няколко дена тялото ми. И нервите . Изпитвам вопиюща нужда от информация . А такава просто не намирам. Обикалям щандовете поред - започвам със здравния отдел, преминавам към "еди-колко-си-съвета-как-да-останем-млади", оттам секция пречиствания - тяло, колон, душа, карма - каквото се сетиш. Поемам нагоре към езотериката - там същите теми - силата на духа, намери себе си, говори с вътрешния си водач. Астрологията просто я подминавам - да ме прощават моите приятелки-звездобройки, но съм в пълното си осъзнаване, че звездите в моя случай са безсилни. Някъде между  Норбеков и Робин Шарма окончателно загубвам обичайния си оптимизъм и решавам, че е време да вляза във виртуалните дебри на книгоразпространението.
Смело подминавам две ученички покрай щандчето за ненужни дрънкулки, заставам пред касата точно зад една жена, видимо на моя възраст. Тя се колебае в последните си избори между книжки за котки или книжки за кучета. Момичето зад щанда ме поглежда въпросително и с усмивка проронва: "С какво мога да бъда полезна?"
Отчаянието ми се провиква вместо мен:
- Имате ли книги за менопаузата?
В следващият момент шестата ми чакра усеща внезапна атмосферна промяна в иначе задрямалата книжарница. Продавачката зяпва от изненада , все едно не е чувала за съществуването на подобно човешко състояние -  майка й сигурно все още се опитва да пази диети, за да си носят заедно дрехите и да им казват "ауууу, като сестри сте".  Жената до мен, от която интуитивно и наивно, може би, очаквах някаква морална подкрепа, тактично си взе книжките, оттегли се към дъното на книжарницата с физиономия тип "аз не знам за какво говори Тая..", размахвайки нервно с ръка пред лицето, за да накара внезапната гореща вълна да си отиде. Двете ученички се закискаха и започнаха да се сръчкват една друга. Те са още в пубертета. Сигурно за тях думата "менопауза" има значението на някакво венерическо заболяване.
Налага се да повторя запитването, за да извадя от вцепенение продавачката.
-Книги за менопаузата?
Последва типичното българско нечленоразделно:"ъъъъъъ, таковата...амииии....", но после професионалистът в нея се събуди и - Алилуя - получи се реакция: "Сега ще проверя в каталога". Последваха обяснения, как нямало търсене на такива книги, как ако има нещо - то е в здравния отдел (проверих вече, благодаря). Междувременно пръстите на ръцете й трескаво щракаха по клавиатурата : пет заглавия! В цялата база данни - само пет заглавия. Повечето вече изчерпани. Само тук-там останали по една - две една бройки . Момичето ми изреждаше заглавията, произнасяйки ги тихо. Колебанието в усещанията  ми беше между: "срам я е да произнася силно думите" и "за мъртвите или добро или нищо"....
Книгите, които ми посочи бяха все от порядъка на ръководства за неостаряване.  Нямах нужда от това . Исках нещо друго. Исках "Яж, моли се и обичай", заедно с "Пилешка супа за душата" и "Мразя шията си" на Нора Ефрон. Исках изповед на посестрима, вече преминала пътя, по който моята природа се отправяше. Търсех кураж, вдъхновение, подкрепа. Търсех потвърждение, че нови и  хубави неща все още предстоят - стига да не се плаша и да се "преструктурирам".
Оказа се трудна мисия. Защото никой не говори на тази тема. Тема- невидимка, която засяга  половината човешки свят.
Въздъхвайки разочаровано, поглеждам отчаяната продавачка. Тя ме гледа виновно и извинително проронва :"Знаете ли и аз имах такова затруднение, когато търсех информация за хламидия". Искреността на това момиче ме трогва и моментално ми оправя настроението. Хормоните ми се строяват като стари, добре тренирани войници, чули отдалеч зова на бойната тръба. Разсмивам се с глас, поглеждам събеседничката си и прошепвам съзаклятнически, така че все пак да бъда чута и в дъното на книжарницата :
- Ами щом няма, явно ще се наложи да я напиша.
Излизам победоносно в жаркия следобед, правя няколко стъпки и се сепвам.
Всъщност... не е никак лоша идея ..



петък, 8 март 2013 г.

Моята истина за силата на жената


В хода на работата си – провеждайки поредният семинар или пък консултация, все по често чувам от  мъжете, с които общувам, твърдението: „вие жените сте по-силни от нас”. И не от вчера се сблъсквам с най-различни прояви на твърдението, че слабият пол е по-силен. Не рядко подплатено със съответната емоционална окраска – казано от мъжете – язвителност, лека подигравка, която скрива горчивина и притеснение или обвинителен тон. Жените – неприкрита гордост и дори арогантно предизвикателство, стил феминистки от 70-те години.

На мен лично това явление никога не ми е харесвало. Усещането ми винаги е било за нещо…. несъответно.

А като прибавим и факта, че не са малко случаите, в които съм чувала подобно изказване и по свой адрес :”Силна жена си „, от което ми се е свивал стомаха и напрягал врата с мълчаливия крясък на душата ми „Не е вярно!” – е, разбирате, че темата за „Силната жена” ми е станала особено болезнена.

 

Вярно е, че през 20 век мястото на жената в обществото и нейният облик  се промениха коренно, в сравнение със столетията преди това. Както бях написала веднъж в една книга, до Втората Световна война, нашите предшественички са изпълнявали роли и модели на поведение, определяни изключително от мъжете и прилаганата от тях власт – политическа, икономическа, религиозна, психологическа и дори сексуална. Тази многовековна „обработка” на жената започва да губи силата си по един наистина ироничен начин – в стремежа си да се акумулира по-голямо финансово богатство, мъжът  стимулира  технологичното новаторство, което води до създаването на редица битови уреди, разкрепостяващи жената от ежедневния домакински усилен труд – хладилници, печки, перални, миялни машини, автомобили – вещи, които в средата на 50-те на миналия век стават масов статус-символ. Същите, обаче, са имат подмолен и неочакван ефект – те освобождават  времето на жената. Тя вече не  трябва да става в ранни зори, за да започне тежката си домакинска работа, която – от опит знаем е трудоемка, бавна и постоянна. Освободената жена  открива възможността да помисли за нещо ново в живота си – да помисли за себе си. За  здравето си, за начина по който изглежда, за образованието си и дори за кариера. И така започва пречупването на образа и революционната промяна на мястото, което жената  заема в мизогенното патриархално, до този момент, общество. Образовайки се и извоювайки финансова независимост, тя променя  поведението си – хвърля корсета, сутиена и фустите, обува дънки и T-shirt, отрязва косите си и  започва да решава сама какво да прави с живота си – кого да обича, кога да се жени и въобще да се жени ли, да има ли деца или да се посвети на кариерата си. Последното й помага да разбере и да защитава  гражданските и социалните си права – тя започва да се занимава с политика, да навлиза в професии, които до този момент са се считали за terra santa на мъжа . И всичко това само за четири-пет десетилетия! Какъв невероятен потенциал! Като цунами, което помита по пътя си всичко – така и женската активна творческа енергия помете западния свят! Вярно, със залитания, с опити и учене ходом, на принципа „проба-грешка” – но днес никой не може да отрече, че жената има своята независимост и своя нова идентичност. Разбит е старият архетипен образ на подчинената, слаба, беззащитна и зависеща от волята и уменията на мъжа, жена, за която дори се е считало (до появата на Фройд), че няма чувства….

Е, погледнато по този начин, наистина може да се приеме определението, че жените са станали „силният пол”. И все пак…. Нещо в това обяснение продължава да ме смущава и да не ми звучи достатъчно убедително.

Изникват въпроси!

Ако бяхме толкова силни и стабилни, защо кабинетът ми се пълни с жени, които са отчаяни, изплашени, плачещи, невротизирани. Все са  умни и образовани, не малко от тях имат натоварена с обществени отговорности професия. И често самите те съзнават  какво ги мъчи или къде е скрит проблема им. Но продължават да страдат и да развиват болестна симптоматика. Или пък в стремежа си да си изградят емоционална защита, така бетонират сърцето и  и чувствата си, че се превръщат в ледени кралици. Това не е признак на сила. А тъкмо обратното.

Нобеловият лауреат Конрад Лоренц е описал 3 типа реакции в животинския свят, свързани с опасността – атака, бягство или подчинение (преструване на „мъртъв”). Пренесени в живота ни тези три типа реакции биха изглеждали приблизително по същия начин – атака, отстъпление и болест. Болестта е реакцията на слабия човек. Отстъплението е реакцията на мъдрия. Атаката – на смелия.

 

СМЕЛОСТ!

 

Тази дума се загнезди за дълго в съзнанието ми. Започнах да наблюдавам света и хората наоколо през нея. Постепенно си дадох сметка, че жените, които вече традиционно се възприемат като силни, всъщност проявяват едно друго качество, което ги прави да изглеждат такива. И то е смелостта.

Помислете за момент: в колко много житейски ситуации именно ние, жените сме принудени да имаме смелост и кураж! Като се започне от чисто физическите прояви на женствеността – това, да родиш дете, да се справяш с неговите болести и да не те е страх, когато ти се случват неща, които не познаваш или не разбираш. Да се справиш с болестите и смъртта на близките си, да се справиш  с кризите на мъжа до тебе, да вдъхнеш оптимизъм там, където той липсва, да приютиш, да излекуваш, да вземеш решение, тогава когато другият е напълно объркан или отчаян – ето какво прави една жена. За тези и много други неща не се изисква сила. Изисква се смелост!

И още един много важен момент – жените не се притесняват да се учат и търсят помощ! Не е случаен фактът, че повечето курсове и семинари, които водя или които посещавам са предимно в женски състав. Ние не страдаме от претенцията да се показваме силни пред другите и това ни помага да учим и да се развиваме. Непрекъснато.

Във великолепният  филм на  Cyrus Nowrasteh – „Пребиването с камъни на Сорая М.” (The stoning of Soraya M., 2008)се вижда в чист вид разликата между мъжката сила и женската смелост. В хода на развитието на сюжета силни мъже не намират смелостта да отстояват истината и прекланят позорно глава. А слаби жени, въоръжени единствено със смелост, побеждават в една смъртоносна битка между половете.

Когато изгледах филма, дълго плаках. Плаках и за силните, и за смелите. Но най-вече плаках, защото си дадох сметка до каква степен оставяме илюзиите и категориите да определят животите ни и губим ценно време поради това.

Аз години наред се съпротивлявах да приема факта, че съм „силна жена”. Защото вътрешно знаех, че не съм и едва ли ще бъда.

Но в живота ми все така е ставало:  имам ли кауза – имам  вдъхновение. И кураж! Аз не съм силна жена – лесно плача, често се отчайвам, страдам и се съмнявам в себе си, тревожа се. Но после, някак като с магическа пръчка , изтривам сълзите, оглеждам се и виждам нови неща, които да ме вдъхновят и да ме задвижват. Не оставам потънала там, в тъмното. Просто поемам въздух дълбоко  и се изправям…

Така че, днес мога да отговоря на всички мои събеседници – скъпи мъже, ние жените не сме силни като вас. Ние имаме смелост ( и в това е малката разлика) – да се развиваме и да се учим, когато съзнаваме, че в нещо не ни бива;  да ставаме, когато сме паднали и да продължаваме да живеем, когато ни се струва, че животът е свършил;  да създаваме и възстановяваме, когато житейските бури са ни превърнали в отломки. И да обичаме! Вас – силната половина на човечеството!
Не го забравяйте!

неделя, 17 февруари 2013 г.

Наръчник по паркиране в центъра на София


1.Тръгвате от далечният град към София в ранни зори в неделя (по възможност).
2.Пътьом, мисленно призовавате всички небесни божества, за които се сещате, да бъдат с вас и да направят така, че при пристигането ви на софийския адрес, да има свободно парко-място НА ПЛАТНОТО. Паркирането по тротоарите е обект на люти набези на черкезите, наречени простонародному "паяци".
Освен призоваването на всевишните, можете да пеете псалми, мантри, киртани, кънтри - въобще целият музикален духовен арсенал, който познавате.
3.При пристигането не падате духом, поради факта, че вашите горещи молби не са чути и се примирявате с поне половинчасово обикаляне на квартала, за намиране на каквото и да е място - колкото да свалите багажа.
4. Оставате у дома със свито сърце и тревожна мисъл "в колко ли ще тръгнат паеците утре сутрин".
5. Организирате редовен караул на прозорците на жилището ви, с колкото се може по-широка видимост. Много полезни в случая могат да бъдат всички дребни граждани, на които предварително давате инструктаж, че който пръв види място, което се освобождава, получава шоколад размер "от големите". В случай, че не разполагате с горепосоченият военен състав, ще ви се наложи да прекарате следобяда си, тичайки от балкона на кухнята до прозореца в спалнята и обратно - докато не се види дългоочакваното място. (Н.Б. - ще рече "нота бене" - обърнете внимание - понякога караулът може да продължи повече от 24 часа - важното е да не губите вяра).
6. В момента, в който видите свободното парко- място започва най-трудната за изпълнение част, за която се изисква завидна физическа подготовка, бързина и правилно дишане. Стремглаво се спускате по стълбите от шестия етаж (няма време за асансьор), като тичешком все пак навличате първото нещо, което сте взели от закачалката - може и без. При излизане от входа, суеверно плюете върху мястото за паркиране, след което трябва да превземете разстоянието от 100, 200, 300 или колкото там метра, с бързината на олимпиец, подобряващ собствения си рекорд.
При влизането в колата, вече трябва да сте я запалили, като с бдителността на шпионин в противников лагер се оглеждате на всички страни, за да видите не се ли появява евентуален съперник. Повтарянето на глас на мантри, заклинания или попръжни  помага за бързината и концентрацията ви.
7. Мръсна газ, гуми, които свирят на завоите, светкавични маневри в стил "60 секунди" или "Транспортер". Препоръчва се да имате повечко стаж в паркирането, защото загубата дори и на две секунди може да се окаже катастрофална.
8. Веднъж вече заели заветното място, което ви осигурява спокоен сън и душевна нирвана, слизате бавно от транспортното си средство. Нека завиждащите наоколо да погледнат с нега и сладострастно желание на вашата победа. Вие се отправяте към входа на кооперацията си, небрежно подсвирвайки "Ла донна е мобиле", след което тайничко празнувате с чаша мерло.
До следващото ви пътуване....