Пътуващият към Рая

Край пътя стоеше човек, вдигнал показалеца си нагоре и щастливо усмихващ се. Другата му ръка стискаше голям надпис "София"."Автостопаджия" - умът ми автоматично го отбеляза, така както би отбелязал и всичко останало, което се случваше докато карам. Нямам навика да взимам на стоп, а в редките случаи, когато това се е случвало, обикновено съм съжалявала. Още помня един нахален поп, който през цялото време ми разправяше сексуалните си подвизи (добре, че съм терапевт, свикнала съм да слушам какво ли не), а накрая, когато го докарах до града, дори ми поиска пари. Изблъсках го почти вбесена от колата. Друг път бях взела две студентчета, които правеха обиколка на България по време на ваканцията - учеха някъде в чужбина и прилагаха призива "Опознай Родината си, за да я обикнеш" на практика. Свалих ги на пътя за Ловеч - отиваха към планината.
И толкоз.
Шофирането ми е много любимо и времето, което прекарвам зад волана - повече от ценно. Обичам да се шегувам, казвайки, че медитирам, докато карам. Но в шегата се крие истината. Затова не се заглеждам покрай стоящите край пътищата с табелки и вдигнати нагоре палци.
Този път, обаче, нещо се случи.
Профучавайки край човека, мернах огромна туристическа раница в краката, коса, вързана на опашка и едно лице с дръпнати очи и огромна усмивка. Точно тази комбинация, кой знае защо ме накара да набия крака върху спирачките. Помислих си - "тоя ще седи с часове на магистралата".. Минути по-късно собственикът на усмихнатото лице вече седеше до мен в колата и се смееше от все сърце - оказа се, че за първи път ВЪОБЩЕ ще се вози в кола, шофирана от жена. О, boy..! Спътникът ми се оказа тайванец с непроизносимо китайско име, който, обаче, нарича себе си Труман. От месеци обикаля Източна Европа - Германия, Полша, Чехия, Унгария, Румъния и сега - България. Бил живял наколко седмици в село Добромирка, при някакви англичани. Сега отивал в София, сърфирайки от диван на диван.
Говореше оживено, разказваше бързо, като понякога се налагаше да го карам да ми повтаря казаното - специфичното азиатско произношение правеше някои думи неразбираеми. Постепенно научавам историята му. Той е в средата на жизнения си път. Сам се определи като човек на организираността и контрола - в работата му тези качества са му били още по-полезни. Постига достатъчно. Но после идва онази известна "криза на възрастта", която винаги започва с въпроса "ама това ли е смисъла на живота". Тогава решава да остави зад гърба си всичко - особено пословичната материална сигурност и да започне да обикаля (неорганизирано) Източна Европа. В търсене на смисъл. В търсене на себе си. Дори си измислил името - Труман, защото означавало "човекът на истината"...
Тук ме удари мисъл като гръм. Мили боже, какво се случва, всъщност? Колко много хора, мои приятели, всяка година хукват към Индия, Непал, Тибет в търсене на същото? Живеят по ашрами, обикалят храмове, получават непроизносими от санскрит духовни имена! А сега, до мен в колата седи тяхната противоположност. Човек, който идва от Азия, онова екзотично и желано за европееца място, е тръгнал да търси своите отговори в нашето ежедневие.
Признавам си, времето мина неусетно. Той се оказа интересен събеседник и внимателен слушател. Задаваше въпроси свободно и след това изслушваше, без да отлепя усмихнатите си очи от мен. Говорихме и за Випасана, и за произхода на света и за Космоса , че и за извънземните и научната фантастика, за любовта към хората, за Ошо и психоанализата, за киното и книгите, за съдбите си.. Сепнах се, като видях, че вече влизаме в София.
Разбрах, че бях срещнала духовен брат, изпратен ми по каприз на съдбата.
Час по-късно получавам съобщение : "вече не се чувствам сам".
Не, не сме сами. Между всички хора, които  мислят по един и същи начин, съществува една невидима мрежа, сигнални нишки, които те карат да спираш край пътя, за да качиш непознати автостопаджии, пътуващи към Рая...

На добър път, Труман Ю.