неделя, 15 септември 2013 г.

Очилата



Бурният летен дъжд беше опразнил градинката около Университета и приятно прочистил  с озоновата си метла атмосферата наоколо. Заредена положително от току-що приключилата йога практика, слизам тичешком по стълбите на подлеза. Съчетанието буря-йога ми беше подействало като доза кокаин - чувствах се на седмото небе.
За да отпразнувам доброто си настроение, влизам в Била. Бързо се движа от щанд, на щанд, знам точно къде са нещата, с които съм решила да се поглезя - микс от кълнове, два вида сирена, маринована херинга и за разкош - бутилка интригуващо Шардоне от Свищов.
Отправям се към касата с почти танцуваща походка и ликуваща физиономийка. Срещу мен величествено е седнала едра жена, която изглежда като оператор на комбайн, а не на електронно разплащателно устройство. Любезно, но уморено ми се усмихва (разбирам я, все пак денят върви към приключване) и посяга към избраните от мен неща. Бар-кодовете бързо преминават през магнитната лента с характерното пиукане - виното, рибата, сирената. Идва ред на микса от кълнове. Устройството не го разчита. Втора проба - нищо. Жената-комбайнер въздъхва с досада (може би защото трябва да прави няколко движения в повече) и изважда очила. Започва да набира код. Устройството изписуква и излиза надпис: несъществуващ артикул. Касиерката набира цифрите пак, мърморейки на глас, колко дребен е шрифта. Поглеждам към стоката - има право. Бар-кодът е толкова дребен, че сигурно само Винету би се справил безпроблемно. За съжаление него го няма и моята героиня се обръща към колежката от другата каса:"Тинче, абе я виж тоя код, че нещо..." Нещото остава недоизказано, но всички го разбираме .."нещо недовиждам". Тинчето, и тя с уморено и изпито лице, хвърля леко незаинтересован поглед над очилата си и връща артикула с извинението: "о, на мен тука ми е слаба светлината". Вътрешно се усмихвам - двете седят почти рамо до рамо. Касиерката примирено поема пластмасовата кутийка и я насочва към мен: "Вие?" Неподготвена за тази покана (без очила съм), смутено отказвам с едно.."о, не..." Вече съм готова да се откажа от салатата  и по този начин да разреша ситуацията и да отпуша  понатрупалата се опашка, когато едно момиче се провиква - "дайте на мен, аз да пробвам". Взима пакета и с уверен глас започва да диктува проклетите цифри. Касата изпищява доволна и изписва цената на моята покупка. Всички въздъхваме с облекчение,  а ние тринките, недовиждащите поглеждаме спасителката със завист. Жената-комбайнер изразява на глас мислите ни: "друго си е то, младото". Прибирам си покупките и излизам от магазина.
Ликуващото ми настроение от преди десетина минути е понамаляло.
Давам си сметка, че очилата са един от първите признаци за настъпващата зрялост. Очите ни отслабват, изсъхват сякаш. Може би защото не сме ги оставяли да се радват достатъчно, не са гледали достатъчно лицата на любимите ни хора, не са плакали достатъчно. Не са си почивали, гледайки красиви картини или разкошни природни пейзажи. Не са спали, колкото им е трябвало. Не сме ги оставяли да изразяват свободно чувствата и емоциите ни, насилвали сме ги да се "контролират", да не се издават. Чели са до късно на лоша светлина, дълго са гледали в екрана на компютъра или телевизора . И те са започнали да отслабват. И ако в младостта е секси да имаш очила, на петдесет години вече е знак за друго. За лека немощ и безсилие. За зависимост и нужда от помощ.
Когато навърших четирдесет години си направих очила повече от суета, отколкото по необходимост. Днес, десет години по-късно,  отказвам да послушам лекарката, която настоява за постоянно носене на прогресив. Пак суетата се обажда в мен, макар да става опасно. Онзи ден, надминавайки колоната от коли пред мен, няколко  пъти ядосани шофьори от насрещното ми присветваха с фарове и отправяха към мен характерните български жестове, показващи в коя посока да поема. Но разбирате ли - не мога да си се представя постоянно с очила. Толкова е... неудобно и трудно! Неудобно, защото  постоянно се губят, чупят,  а Буба, като истинско вярно куче на стопанката си, ги  превърна в любим предмет за дъвкане. Трудно - защото за да носиш очила, без да приличаш на застаряваща лелка, трябва да имаш и определена доза естетическа ексцентричност и да направиш недостатъка си (според златния съвет на Коко Шанел) един вид твоя запазена марка , както Пеги Гугенхайм, например.
Така че, дилемата остава неразрешена. За сега. И ако случайно се сблъскате в някой супермаркет с леко дезориентирана жена, която отчаяно се вглежда в етикета на избрания от нея продукт, не се дразнете - и тя като мен прави своя труден биологически преход...