Дълго време Мандалата спеше. Спорадично се появяваше някой и друг пост, от онези, всеобщите, дето и след година можеш да видиш, че все още някой ги споделя. Обичайните неща - танцуващи дервиши, лотосови цветя, изображения на някое божество, неземно (разбирай добре пипнато с фотошоп) красиво земно кътче. Послания в духа на Make Love, Not War. Реших, че е някое хлапе, което си уплътнява времето и скуката в мрежата.После започнаха внезапните въпроси: "Знаеш ли кога е еди-кое си събитие? Имаш ли връзка с..? Работиш ли по тоя и тоя метод? (явно, прегледал профила ми, в който се намира онази необходима информация). Отговарях почти едносрично и признавам си, доста разсеяно. Но Мандалата взе да се оживява. От време на време намирах на стената си някое от гореспоменатите изображения с лично послание. Благословия. Пожелание. Ех, възпитан човек съм - отговарям с благодарност. Опитите за контакт зачестиха все повече. Продължавах линията на незаинтересуваност.
Докато една вечер се случи неочакваното: Мандалата ме разсмя! С глас! Смях се дълго и продължително, от сърце и със сълзи на очи. Бях й благодарна, за което. Отдавна не се беше случвало да се смея като дете. И ето, че Фортуна помогна и Мандалата придоби зелен билет за чат-рума ми. Който чат продължи интензивно три дни. В момента, в който се появявах в мрежата - Мандалата беше там, готова с поредния любопитен въпрос, закачка или пожелание. Общуването от имперсонално и виртуално, придоби все по-реални измерения. Макар и много трудно, подразбрах някои неща за нея (Мандалата). Възраст, професия, някой и друг житейски факт, интереси. И понеже непрекъснато я дразнех, че видиш ли, се крие, че общуването с Мандала е все едно общуване с Мече-Буболече или Пантуфл (известни фантазни герои), реакцията не закъсня - "ами излез да се видим". Такааааа.....
Тук усетих, че ми трябва пауза. Колкото повече, толкова повече, не беше добър принцип за случая. Реших да проуча какво се пише в Нета по повода. Изчетох форуми. Изгледах филми. Обсъдих с приятели. Разбира се, посланията бяха многопосочни и противоречиви....."много е хубаво някой да ти обръща внимание, дава ти допълнителна енергия!", "разсейва ме, отклонява ме от интересите ми, нямам време за такива неща"...."луда ли си, кой знае какъв маниак се крие зад тази анонимност"..... "правя го, защото се чувствам по-силен и контролирам така ситуацията. "..."компенсирани комплексари" ... да продължавам ли? Стана ми тежко. Както винаги, когато хората са изправени пред непозната ситуация, реагират защитно. И осъдително. Появи се и стигмата :"на твоите години.."
На моите години - какво? За моите години се счита, че вече не съм вече млада с младите, но не съм и още стара със старите? Нещо от типа- не върви да си сложа тигрово боди (закачка), но не става и да си оставя косата да посивява естествено..Отляво и отдясно заваляха колективни ограничения и скептични погледи.Наложи се да се запитам: Ако следвам себе си рискувам ли да изглеждам смешна и патетична? А ако следвам обществения модел - няма ли преждевременно да умра?
В този момент на размисъл ми се обажда мой духовен брат. Току що ударил "синодалната възраст", както самият той се изрази. Преживява го. Шегува се, ама с лека горчивина. Въздъхвам :"Господи, те също се губят, за тях също е трудно да си намерят мястото. С млади ли да бъдат или с връстнички? С едните е престижно, а с другите - може би по-интересно и уютно? Къде ни е мястото? Кое ни е мястото? На нас - мъжете и жените в преход...
И всичкият този смут от появата на една Мандала в чата ми...
В последствие съобразявам, че човекът, който се крие зад този аватар, се държи по-скоро като професионалист от сайтове тип Амур, Елмаз или други подобни. Просто се е прехвърлил на по-обща територия - тази на социалната мрежа. Мандала на лов.. Усмихвам се. Лошо няма! Да си ловува.
Това не се отнася до мен, но ми помага да науча нови неща за себе си. А докато има нови неща за научаване - не се отказвам. Обичам интересното и предизвикателното.
За което си струва да поглеждам от време на време в чата....
