Пък дори и да е виртуално...
Първо, оказва се, че в Мaтрицата трудно се намира Изхода. В панелите за управление се виждат много и най-различни опции - опресняване на профила, защита, намери приятели, създай страници, групи, пиши на...., кажи... сподели....
Но бутонът с надпис Изход е просто невидим.
Той седи в долния ляв ъгъл. Там, с малки букви е написано deactivate account.
Веднъж намерен Изхода (почти с радост и облегчение - кофти е, когато си помислиш, че си блокиран), работата пак не свършва веднага.
Мрежата първо го удря на чувства:" Знаеш ли, че ще липсваш на тези и тези твои приятели? Не искаш ли да им изпратиш съобщение?" Е, ако бяха десетина човека, сигурно щях да се замисля. Но 570? Ако седна да пиша на всеки - това означава още много часове прекарани там, откъдето искам да се махна час по-скоро!
Смело игнорирайки опцията, продължавам напред в процедурата по деактивирането на профила.
Мрежата се съпротивлява.
"Ако напуснеш, страниците, които си създал ще престанат да съществуват, намери им друг админ", "групите, които ТИ си създал ще престанат да съществуват, направи промени, за да ги запазиш"
Товари ме с отговорност, кара ме да се чувствам гузно.
Поемам риска. Това означава да оставя в ръцете на други хора или (още по-лошо) в ръцете на Матрицата, виртуалните деца на моят мрежови живот. Тук ме налягат тежки мисли от типа "кого да направя админ на страниците си. Ако не намеря заместник - ще си загубя читателите?" "Как да отворя професионалната група? Това противоречи на първоначалната идея на съставянето й?". Мрежата изнудвачески ме кара да почувствам глупостта на решението ми да я напусна, биейки върху невротичната ми потребност за контрол, морална отговорност и чувство за дълг. След известно колебание и дълго търсене на по-благоприятна опция за мен (а такава няма - всички благоприятни опции са за Матрицата), разбирам, че тя е победител и примирено оставям творенията си на произвола на тираничната виртуална съдба.
Изяснявайки си по този начин взаимоотношенията с Матрицата, най-накрая тя ме завежда до заветния бутон: DEACTIVATE
Огромен бутон със сини букви и почти бяла страница.
Един вид - изправен си сам пред решението-което-ще-определи-събдата-ти!
И тук настъпва осъзнаването: предстои да залича четири години от живота ми. Хиляди часове пред монитора. Съобщения, статуси, чатове, линкове, хаш-тагове, снимки, събития, състояния. Приятели - реални - които нямам как иначе да виждам, тъй като са през десет планини, та в десета. Приятели - виртуални - с присъствието на които така свикнах. Знам, че ще ми липсват, защото няма да имам друга връзка с тях. Освен ако някой не ме потърси реално.
И най-вече - информацията! Последните новини, събитията, клюките, организациите и поканите за участие - всичко удобно подбрано и поднесено...
Гледам хипнотизирано бутона...
Търся си куража...
"Спасителният" образ на Терминатора, който произнася с твърд глас "I'll be back", повдига ръката ми и ето, процесът е задействан....
секунда.... десет....тридесет....минута.....още една.....
Тази сутрин убих виртуалното си Аз.
И сега?
