неделя, 4 ноември 2012 г.

Неделя, късен следобед

Видях ги внезапно. Стояха на ъгъла на главната улица, непосредствено до кварталната сладкарница. Бяха заети със себе си. Държаха се за ръце и се бяха потопили в разговора си. Уличното движение около тях не ги засягаше - все едно тяхната интимност беше изградила невидим предпазен щит на това място на ъгъла.
Той - невисок, но с изправена, стройна осанка. Изглеждаше напет в бежовия си лоден, закопчан до горе и завързан чинно с колан. Сив панталон с ръбове - по военному. Излъскани до блясък обувки. Елегантният вид се довършваше от сива филцова шапка, тип "Борсалино". Личеше си,  беше  се постарал да изглежда представително.
Тя - въздребничка, стоеше точно пред него, почти под носа му. Гарваново черната й коса беше подредена с грижа и с изящество. На лицето - само червило ( жената от класа не слага нищо повече, освен червило). Фигурата й беше обвита в меко кашмирено палто, което засилваше усещането за женска мекота. Носът ми предугаждаше парфюменият облак, който задължително витае около нея.
Гледаха се кротко, с топлина и обич.
Замрях изненадана.
В следващият момент той отривисто се наклони към нея и я целуна галантно по бузата. За фрагмент от секундата между тях протече цялата галактическа енергия. Тя го погледна закачливо.
Той изпъна още повече военната си стойка. Обърна се и пресече улицата, стъпвайки напето и с гордост, като рицар, който току що бе получил бялата носна кърпичка на своята Дама.
Тя гледаше очарована след него. Не се обърна, не продължи по пътя си. Стоеше и бдеше над неговият преход.
Когато стигна отсрещния тротоар, той се обърна. Очакваше тя да е там. И тя БЕШЕ там. Усмихнат, повдигна ръка и й помаха за сбогом. Тя му отвърна. Махаха с ръце, все едно бяха на гара и влаковете им тръгваха в противоположни посоки. Махаха с радост, с опиянение, дълго, продължително. Беше странно, още повече, че  ги разделяха само някакви си три метра паваж.
Но за тях сякаш беше различно.
Не мърдах. Беше ме страх дори да поема дъх - все едно наблюдаваното от мен щеше да изчезне, ако направя движение или издам звук.
Не можех да повярвам на случващото се.
Те бяха там, махайки си за довиждане, с надеждата, може би, утре да се видят отново.
Защото Утре е абстрактно, несигурно, вероятно, но неопределено.
Утре за тях значи Вечност.
Той и Тя - на общата възраст от 150 години...

2 коментара:

  1. Благодаря, Надинка! Има много красиви неща около нас. Чакат само да ги разкажем ;)

    ОтговорИзтриване