петък, 6 юли 2012 г.

Писмата



Имам къща в Търново. По-скоро етаж. През февруари, по време на най-жестоките студове, се пукна тръбата на съседите отгоре и аз потънах във вода в буквалния смисъл на думата. Тя почти веднага замръзна и домът ми се превърна в ледена пещера, в която беше невъзможно да се живее. Наложи се да се махна оттам. И да чакам. Пролетта…
И ето, месец  Май дойде внезапно с летни горещини. Къщата се размрази и започна голямото прочистване и изхвърляне на унищожени, мухлясали и вече неизползваеми вещи – мебели, килими, дрехи… какво ли не. Дойде ред на килера –  документи, архиви, остатъци от миналото.
Намирам стара картонена кутия с писма. Много писма: от родителите ми, братовчеди, приятелки от детинство, други, които не помня. Някоя и друга „знакомая подруга” от светлите ми пионерски години, когато беше модерно да имаме „переписка” с другарче от СССР (днешният Фейсбук не може да замени по никакъв начин радостта от писмо със значка или  марка от онези времена).
Стари снимки.
Картички от морета, планини и долини, които днес са неразпознаваеми. Художествени поздравления за Нова Година, Осми Март и други подобни…
Писмо от някое и друго „гадже” .
На дъното на кутията, старателно събрани в купчинка и вързани с ластик, лежат писма без подател. Няма нужда да гадая от кого са. Красивата,  грижовно изпипана, специфична калиграфия може, и е, само на един човек.
Свива ме под лъжичката.
В бурният си живот пребродих  много чужди земи, живях в шест  страни на три континента, осем града, двадесет и шест различни къщи… Истинско чудо е, че тази кутия е оцеляла.
А още повече тези писма.
Поглеждам ги с опасение. Леко влажни, тук там размазани, слепнали се от влагата.. Там са.
Решавам да ги оставя на слънце, за да изсъхнат, а после ще видим.
Потъвам отново в къщна работа…
Следващият ден е неделя. Търново е прекрасно в неделя сутрин. Невероятно тихо. Зелено. Слънчево. Припяват синигери. В далечината се чуват камбаните на катедралата, а долу, по магистралата, от време на време профучава някой камион. Изпищява локомотивната свирка на влака за Казанлък. После пак настъпва тишина.
С чаша димящо кафе се настанявам на терасата, мислейки си как ще поседя час на слънце, след което ще продължа започнатото от предния ден. Отпивам блажено – кафе с мед. Откъде се бях научила да пия кафето така?
Нямам отговор.
Виждам купчината писма и решавам да отворя някое напосоки…

София, 3 февруари 1985,

…Защото може би скоро няма да стана горещ, или може би съвсем ще изстина… (Истина)

…Намерих в нас един шоколад, един списък на приетите студенти от 1983 – твоята година, писма, неизпратени до теб и едно до майка ти, една глава от един незапочнато-недовършен роман…

…И понеже бих искал да ти честитя един нов живот, една Нова година, ти пиша…

…пожелавам ти да възприемеш четирите истини на Будизма и осемкратният път.. като това не е религия, нито философия…”

Още в средата на писмото, гърлото ми се беше сковало, нещо тежеше в сърцето, а очите ми пареха. Стигайки до посланието за Буда, възкликвам от изненада – това послание от преди близо 30 години, днес е моята реалност! Без да съм запомнила откъде е тръгнало…
Започвам да разтварям писмата напосоки, внимателно изваждайки ги от пожълтелите пликове. Чета лакомо, жадно и прекрасни думи се изливат в душата ми. Днес, от позицията на препатилата ми зрялост, разбирам и ценя всяка мисъл написана в тях, деликатният изказ, метафорите, идеите, хуморът, който ме разсмива с глас, фините изображения с молив тук и там измежду редовете. Непрекъснато нарастващо удивление завладяваше душата ми : как е възможно едно момче на 19 години да е писало по такъв мъдър и зрял начин? С толкова топлина, грижа, обич и чувствителност? Къде съм гледала? Писмата на другите му връстници бяха горе-долу едни и същи: „преместиха ме в нова рота”, „дадоха ми отпуска”, „чух се с…” „имаш ли вести от..”.
А в тези писма чета:”…слушам новата „тава” на Parsons и чакам всички камъни от сърцето ми да се строполят надолу в бездната…мисля си за всички мои приятели и познати, всеки от които обичам някак…след около час ще пия шампанско, ще вдигна чаша за щастието човешко и знам, че ще го имаме…
Някъде от дълбините на съзнанието ми се надига музика – така силна, че чувствам, как кулминацията й ще отвори душата ми и всичко в мен ще излезе с вик навън…
Знам, че всички люде в този час ще забравят злото и лошото…
Знам, че свободата на чувствата ще вземе връх , в момента, в който фойерверките ще се разпръснат в небето и от черно  и тъмно, то ще се просветли както сиянието на Щастието…
Не мога повече да пиша, нещо влажно има в очите ми…
Щастлива Нова Година….”

Огромна тежка вълна се стоварва в душата ми. Плача. Дишам дълбоко. Пак плача. Взимам всичките писма – 53 на брой, подреждам ги хронологично и започвам отново да чета.
Забелязвам, че денят е привършил едва, когато ми става студено. Слънцето отдавна беше минало на запад, зад хребета. Кафето си  остана недопито. Работата – несвършена…
Замислям се.
В живота ми има не малко бурни страници.
Дълго живях в плен на фалшивия блясък и слава. Чрез тях осъзнах какъв е смисъла на съществуването ми.
Прекосих страданието – и моето и това, на другите. Усетих тежката цена на живота.
Изстрадах самотата. Така отвоювах свободата си.
Водих битки със себе си и победих. Но през цялото това време сякаш имаше малки дребни неща, които ме пазеха, като невидими ангелчета.

Оглеждам се около себе си и започвам да виждам. Кафето с мед –  негова приумица, която много ми  хареса на времето и направих  своя привичка… Музиката, която обичам да слушам и от която все още пазя многобройни записи… Колекцията от научна фантастика в библиотеката ми… Малкото дървено огледало, което обиколи заедно с мен света...Часовникът на верижка, с който много се гордея  и днес… Гривната от нефрит, удивително как оцеляла през десетилетията и предизвикващата завистливи погледи на познавачите.. Първото издание на „Скитникът Евреин”…. Около мен е пълно с белези от присъствието на този човек. Незабравени, живи, свежи и пълни с младежка енергия. Съзнанието ми  продължава да сочи с пръст – ето, удоволствието от красивите неща, без значение дали е красиво изписан лист хартия с цветен химикал или изтънчената миризма на японски парфюм… Галериите и музеите – кой ми „разказа” изкуството и ме научи да го ценя?.Филмите и постоянният ми стремеж да не изпускам cult явленията! Дори пристрастеността ми към джинсите! Тук се усмихвам. В ония години да имаш оригинален Levis си беше статус!... Любовта ми към бурите и дъждовете и онова особено настроение, в което изпадам всеки път, когато загърми…
Но… и страхът от самотата… Това също беше споделено.И аз като него бягах, докато накрая не се сприятелих със старата вещица и нещата си дойдоха на местата. Както пак той  ме съветваше…
Разтърсена съм!
Каква невероятно дълбока следа могат да оставят хората в нас без дори да го съзнаваме! На времето аз просто бях желаният събеседник на това момче, което трудно изживяваше мъжката си трансформация. Един адрес, едно име, един образ, с когото той водеше своите проникновени монолози и чрез когото се опитваше да не загуби усещането за реалност. Мисля, че е знаел, че не го разбирам. Едно-две оцелели мои писма до него, звучат по детски глупаво и наивно. Но той е продължавал  да пише. Самото писане е било неговата нишка. И днес тези невероятно мъдри и проникновени писма звучат с още по-голяма сила и отекват в цялото ми същество като камбаните на търновската катедрала.
……
Когато в първият работен ден потеглям отново към София, писмата, подредени и вързани с ластика, стояха на седалката до мен. Поглеждах ги от време на време, все едно там седеше стар и любим другар. Усмихвах им се и им се радвах. Така както се радвах и на спомена за този човек. Нямах идея какво се е случило с него и не бях сигурна дали искам да знам. Беше ми топло и пълно от онова, което осъзнах, че нося със себе си от него. Завинаги!
Така, както съм разнасяла и ще продължа да разнасям писмата му…


3 коментара:

  1. И има ли продължение? Направи ли нещо по въпроса? Това момче дали е запазило всичко, за което ти пишеш, какво е станало с него? Хайде, моля, толкова е хубаво! Или, по-добре да си остане хубаво там,в миналото?

    ОтговорИзтриване