Sudden death in Matrix

Не е лесно да умреш!
Пък дори и да е виртуално...
Първо, оказва се, че в Мaтрицата трудно се намира Изхода. В панелите за управление се виждат много и най-различни опции - опресняване на профила, защита, намери приятели, създай страници, групи, пиши на...., кажи... сподели....
Но бутонът с надпис Изход е просто невидим.
Той седи в долния ляв ъгъл. Там, с малки букви е написано deactivate account.
Веднъж намерен Изхода (почти с радост и облегчение - кофти е, когато си помислиш, че си блокиран), работата пак не свършва веднага.
Мрежата първо го удря на чувства:" Знаеш ли, че ще липсваш на тези и тези твои приятели? Не искаш ли да им изпратиш съобщение?"  Е, ако бяха десетина човека, сигурно щях да се замисля. Но 570? Ако седна да пиша на всеки - това означава още много часове прекарани там, откъдето искам да се махна час по-скоро!
Смело игнорирайки опцията, продължавам напред в процедурата по деактивирането на профила.
Мрежата се съпротивлява.
"Ако напуснеш, страниците, които си създал ще престанат да съществуват, намери им друг админ", "групите, които ТИ си създал ще престанат да съществуват, направи промени, за да ги запазиш"
Товари ме с отговорност, кара ме да се чувствам гузно.
Поемам риска. Това означава да оставя в ръцете на други хора или (още по-лошо) в ръцете на Матрицата, виртуалните деца на моят мрежови живот. Тук ме налягат тежки мисли от типа "кого да направя админ на страниците си. Ако не намеря заместник - ще си загубя читателите?" "Как да отворя професионалната група? Това противоречи на първоначалната идея на съставянето й?". Мрежата изнудвачески ме кара да почувствам глупостта на решението ми да я напусна, биейки върху невротичната ми потребност за контрол, морална отговорност и чувство за дълг. След известно колебание и дълго търсене на по-благоприятна опция за мен (а такава няма - всички благоприятни опции са за Матрицата), разбирам, че тя е победител и примирено оставям творенията си на произвола на тираничната виртуална съдба.
Изяснявайки си по този начин взаимоотношенията с Матрицата, най-накрая тя ме завежда до заветния бутон: DEACTIVATE
Огромен бутон със сини букви и почти бяла страница.
Един вид - изправен си сам пред решението-което-ще-определи-събдата-ти!
И тук настъпва осъзнаването: предстои да залича четири години от живота ми. Хиляди часове пред монитора. Съобщения, статуси, чатове, линкове, хаш-тагове, снимки, събития, състояния. Приятели - реални - които нямам как иначе да виждам, тъй като са през десет планини, та в десета. Приятели - виртуални - с присъствието на които така свикнах. Знам, че ще ми липсват, защото няма да имам друга връзка с тях. Освен ако някой  не ме потърси реално.
И най-вече - информацията! Последните новини, събитията, клюките, организациите и поканите за участие - всичко удобно подбрано и поднесено...
Гледам хипнотизирано бутона...
Търся си куража...
"Спасителният" образ на Терминатора, който произнася с твърд глас "I'll be back", повдига ръката ми и ето, процесът е задействан....
секунда.... десет....тридесет....минута.....още една.....
Тази сутрин убих виртуалното си Аз.
И сега?

Предюбилейно

В опустелият следобед на горещия неделен ден влизам в поредната книжарница, която намерих отворена. Май беше четвъртата подред. Някъде около книжната софийска Мека - площад "Славейков". Отчаянието ми е вече равно по големина и обратно по сила на хормоналната буря, обзела от няколко дена тялото ми. И нервите . Изпитвам вопиюща нужда от информация . А такава просто не намирам. Обикалям щандовете поред - започвам със здравния отдел, преминавам към "еди-колко-си-съвета-как-да-останем-млади", оттам секция пречиствания - тяло, колон, душа, карма - каквото се сетиш. Поемам нагоре към езотериката - там същите теми - силата на духа, намери себе си, говори с вътрешния си водач. Астрологията просто я подминавам - да ме прощават моите приятелки-звездобройки, но съм в пълното си осъзнаване, че звездите в моя случай са безсилни. Някъде между  Норбеков и Робин Шарма окончателно загубвам обичайния си оптимизъм и решавам, че е време да вляза във виртуалните дебри на книгоразпространението.
Смело подминавам две ученички покрай щандчето за ненужни дрънкулки, заставам пред касата точно зад една жена, видимо на моя възраст. Тя се колебае в последните си избори между книжки за котки или книжки за кучета. Момичето зад щанда ме поглежда въпросително и с усмивка проронва: "С какво мога да бъда полезна?"
Отчаянието ми се провиква вместо мен:
- Имате ли книги за менопаузата?
В следващият момент шестата ми чакра усеща внезапна атмосферна промяна в иначе задрямалата книжарница. Продавачката зяпва от изненада , все едно не е чувала за съществуването на подобно човешко състояние -  майка й сигурно все още се опитва да пази диети, за да си носят заедно дрехите и да им казват "ауууу, като сестри сте".  Жената до мен, от която интуитивно и наивно, може би, очаквах някаква морална подкрепа, тактично си взе книжките, оттегли се към дъното на книжарницата с физиономия тип "аз не знам за какво говори Тая..", размахвайки нервно с ръка пред лицето, за да накара внезапната гореща вълна да си отиде. Двете ученички се закискаха и започнаха да се сръчкват една друга. Те са още в пубертета. Сигурно за тях думата "менопауза" има значението на някакво венерическо заболяване.
Налага се да повторя запитването, за да извадя от вцепенение продавачката.
-Книги за менопаузата?
Последва типичното българско нечленоразделно:"ъъъъъъ, таковата...амииии....", но после професионалистът в нея се събуди и - Алилуя - получи се реакция: "Сега ще проверя в каталога". Последваха обяснения, как нямало търсене на такива книги, как ако има нещо - то е в здравния отдел (проверих вече, благодаря). Междувременно пръстите на ръцете й трескаво щракаха по клавиатурата : пет заглавия! В цялата база данни - само пет заглавия. Повечето вече изчерпани. Само тук-там останали по една - две една бройки . Момичето ми изреждаше заглавията, произнасяйки ги тихо. Колебанието в усещанията  ми беше между: "срам я е да произнася силно думите" и "за мъртвите или добро или нищо"....
Книгите, които ми посочи бяха все от порядъка на ръководства за неостаряване.  Нямах нужда от това . Исках нещо друго. Исках "Яж, моли се и обичай", заедно с "Пилешка супа за душата" и "Мразя шията си" на Нора Ефрон. Исках изповед на посестрима, вече преминала пътя, по който моята природа се отправяше. Търсех кураж, вдъхновение, подкрепа. Търсех потвърждение, че нови и  хубави неща все още предстоят - стига да не се плаша и да се "преструктурирам".
Оказа се трудна мисия. Защото никой не говори на тази тема. Тема- невидимка, която засяга  половината човешки свят.
Въздъхвайки разочаровано, поглеждам отчаяната продавачка. Тя ме гледа виновно и извинително проронва :"Знаете ли и аз имах такова затруднение, когато търсех информация за хламидия". Искреността на това момиче ме трогва и моментално ми оправя настроението. Хормоните ми се строяват като стари, добре тренирани войници, чули отдалеч зова на бойната тръба. Разсмивам се с глас, поглеждам събеседничката си и прошепвам съзаклятнически, така че все пак да бъда чута и в дъното на книжарницата :
- Ами щом няма, явно ще се наложи да я напиша.
Излизам победоносно в жаркия следобед, правя няколко стъпки и се сепвам.
Всъщност... не е никак лоша идея ..

Моята истина за силата на жената

В хода на работата си – провеждайки поредният семинар или пък консултация, все по често чувам от  мъжете, с които общувам, твърдението: „вие жените сте по-силни от нас”. И не от вчера се сблъсквам с най-различни прояви на твърдението, че слабият пол е по-силен. Не рядко подплатено със съответната емоционална окраска – казано от мъжете – язвителност, лека подигравка, която скрива горчивина и притеснение или обвинителен тон. Жените – неприкрита гордост и дори арогантно предизвикателство, стил феминистки от 70-те години.

На мен лично това явление никога не ми е харесвало. Усещането ми винаги е било за нещо…. несъответно.

А като прибавим и факта, че не са малко случаите, в които съм чувала подобно изказване и по свой адрес :”Силна жена си „, от което ми се е свивал стомаха и напрягал врата с мълчаливия крясък на душата ми „Не е вярно!” – е, разбирате, че темата за „Силната жена” ми е станала особено болезнена.

 

Вярно е, че през 20 век мястото на жената в обществото и нейният облик  се промениха коренно, в сравнение със столетията преди това. Както бях написала веднъж в една книга, до Втората Световна война, нашите предшественички са изпълнявали роли и модели на поведение, определяни изключително от мъжете и прилаганата от тях власт – политическа, икономическа, религиозна, психологическа и дори сексуална. Тази многовековна „обработка” на жената започва да губи силата си по един наистина ироничен начин – в стремежа си да се акумулира по-голямо финансово богатство, мъжът  стимулира  технологичното новаторство, което води до създаването на редица битови уреди, разкрепостяващи жената от ежедневния домакински усилен труд – хладилници, печки, перални, миялни машини, автомобили – вещи, които в средата на 50-те на миналия век стават масов статус-символ. Същите, обаче, са имат подмолен и неочакван ефект – те освобождават  времето на жената. Тя вече не  трябва да става в ранни зори, за да започне тежката си домакинска работа, която – от опит знаем е трудоемка, бавна и постоянна. Освободената жена  открива възможността да помисли за нещо ново в живота си – да помисли за себе си. За  здравето си, за начина по който изглежда, за образованието си и дори за кариера. И така започва пречупването на образа и революционната промяна на мястото, което жената  заема в мизогенното патриархално, до този момент, общество. Образовайки се и извоювайки финансова независимост, тя променя  поведението си – хвърля корсета, сутиена и фустите, обува дънки и T-shirt, отрязва косите си и  започва да решава сама какво да прави с живота си – кого да обича, кога да се жени и въобще да се жени ли, да има ли деца или да се посвети на кариерата си. Последното й помага да разбере и да защитава  гражданските и социалните си права – тя започва да се занимава с политика, да навлиза в професии, които до този момент са се считали за terra santa на мъжа . И всичко това само за четири-пет десетилетия! Какъв невероятен потенциал! Като цунами, което помита по пътя си всичко – така и женската активна творческа енергия помете западния свят! Вярно, със залитания, с опити и учене ходом, на принципа „проба-грешка” – но днес никой не може да отрече, че жената има своята независимост и своя нова идентичност. Разбит е старият архетипен образ на подчинената, слаба, беззащитна и зависеща от волята и уменията на мъжа, жена, за която дори се е считало (до появата на Фройд), че няма чувства….

Е, погледнато по този начин, наистина може да се приеме определението, че жените са станали „силният пол”. И все пак…. Нещо в това обяснение продължава да ме смущава и да не ми звучи достатъчно убедително.

Изникват въпроси!

Ако бяхме толкова силни и стабилни, защо кабинетът ми се пълни с жени, които са отчаяни, изплашени, плачещи, невротизирани. Все са  умни и образовани, не малко от тях имат натоварена с обществени отговорности професия. И често самите те съзнават  какво ги мъчи или къде е скрит проблема им. Но продължават да страдат и да развиват болестна симптоматика. Или пък в стремежа си да си изградят емоционална защита, така бетонират сърцето и  и чувствата си, че се превръщат в ледени кралици. Това не е признак на сила. А тъкмо обратното.

Нобеловият лауреат Конрад Лоренц е описал 3 типа реакции в животинския свят, свързани с опасността – атака, бягство или подчинение (преструване на „мъртъв”). Пренесени в живота ни тези три типа реакции биха изглеждали приблизително по същия начин – атака, отстъпление и болест. Болестта е реакцията на слабия човек. Отстъплението е реакцията на мъдрия. Атаката – на смелия.

 

СМЕЛОСТ!

 

Тази дума се загнезди за дълго в съзнанието ми. Започнах да наблюдавам света и хората наоколо през нея. Постепенно си дадох сметка, че жените, които вече традиционно се възприемат като силни, всъщност проявяват едно друго качество, което ги прави да изглеждат такива. И то е смелостта.

Помислете за момент: в колко много житейски ситуации именно ние, жените сме принудени да имаме смелост и кураж! Като се започне от чисто физическите прояви на женствеността – това, да родиш дете, да се справяш с неговите болести и да не те е страх, когато ти се случват неща, които не познаваш или не разбираш. Да се справиш с болестите и смъртта на близките си, да се справиш  с кризите на мъжа до тебе, да вдъхнеш оптимизъм там, където той липсва, да приютиш, да излекуваш, да вземеш решение, тогава когато другият е напълно объркан или отчаян – ето какво прави една жена. За тези и много други неща не се изисква сила. Изисква се смелост!

И още един много важен момент – жените не се притесняват да се учат и търсят помощ! Не е случаен фактът, че повечето курсове и семинари, които водя или които посещавам са предимно в женски състав. Ние не страдаме от претенцията да се показваме силни пред другите и това ни помага да учим и да се развиваме. Непрекъснато.

Във великолепният  филм на  Cyrus Nowrasteh – „Пребиването с камъни на Сорая М.” (The stoning of Soraya M., 2008)се вижда в чист вид разликата между мъжката сила и женската смелост. В хода на развитието на сюжета силни мъже не намират смелостта да отстояват истината и прекланят позорно глава. А слаби жени, въоръжени единствено със смелост, побеждават в една смъртоносна битка между половете.

Когато изгледах филма, дълго плаках. Плаках и за силните, и за смелите. Но най-вече плаках, защото си дадох сметка до каква степен оставяме илюзиите и категориите да определят животите ни и губим ценно време поради това.

Аз години наред се съпротивлявах да приема факта, че съм „силна жена”. Защото вътрешно знаех, че не съм и едва ли ще бъда.

Но в живота ми все така е ставало:  имам ли кауза – имам  вдъхновение. И кураж! Аз не съм силна жена – лесно плача, често се отчайвам, страдам и се съмнявам в себе си, тревожа се. Но после, някак като с магическа пръчка , изтривам сълзите, оглеждам се и виждам нови неща, които да ме вдъхновят и да ме задвижват. Не оставам потънала там, в тъмното. Просто поемам въздух дълбоко  и се изправям…

Така че, днес мога да отговоря на всички мои събеседници – скъпи мъже, ние жените не сме силни като вас. Ние имаме смелост ( и в това е малката разлика) – да се развиваме и да се учим, когато съзнаваме, че в нещо не ни бива;  да ставаме, когато сме паднали и да продължаваме да живеем, когато ни се струва, че животът е свършил;  да създаваме и възстановяваме, когато житейските бури са ни превърнали в отломки. И да обичаме! Вас – силната половина на човечеството!

Не го забравяйте!

Наръчник по паркиране в центъра на София

1.Тръгвате от далечният град към София в ранни зори в неделя (по възможност).
2.Пътьом, мисленно призовавате всички небесни божества, за които се сещате, да бъдат с вас и да направят така, че при пристигането ви на софийския адрес, да има свободно парко-място НА ПЛАТНОТО. Паркирането по тротоарите е обект на люти набези на черкезите, наречени простонародному "паяци".
Освен призоваването на всевишните, можете да пеете псалми, мантри, киртани, кънтри - въобще целият музикален духовен арсенал, който познавате.
3.При пристигането не падате духом, поради факта, че вашите горещи молби не са чути и се примирявате с поне половинчасово обикаляне на квартала, за намиране на каквото и да е място - колкото да свалите багажа.
4. Оставате у дома със свито сърце и тревожна мисъл "в колко ли ще тръгнат паеците утре сутрин".
5. Организирате редовен караул на прозорците на жилището ви, с колкото се може по-широка видимост. Много полезни в случая могат да бъдат всички дребни граждани, на които предварително давате инструктаж, че който пръв види място, което се освобождава, получава шоколад размер "от големите". В случай, че не разполагате с горепосоченият военен състав, ще ви се наложи да прекарате следобяда си, тичайки от балкона на кухнята до прозореца в спалнята и обратно - докато не се види дългоочакваното място. (Н.Б. - ще рече "нота бене" - обърнете внимание - понякога караулът може да продължи повече от 24 часа - важното е да не губите вяра).
6. В момента, в който видите свободното парко- място започва най-трудната за изпълнение част, за която се изисква завидна физическа подготовка, бързина и правилно дишане. Стремглаво се спускате по стълбите от шестия етаж (няма време за асансьор), като тичешком все пак навличате първото нещо, което сте взели от закачалката - може и без. При излизане от входа, суеверно плюете върху мястото за паркиране, след което трябва да превземете разстоянието от 100, 200, 300 или колкото там метра, с бързината на олимпиец, подобряващ собствения си рекорд.
При влизането в колата, вече трябва да сте я запалили, като с бдителността на шпионин в противников лагер се оглеждате на всички страни, за да видите не се ли появява евентуален съперник. Повтарянето на глас на мантри, заклинания или попръжни  помага за бързината и концентрацията ви.
7. Мръсна газ, гуми, които свирят на завоите, светкавични маневри в стил "60 секунди" или "Транспортер". Препоръчва се да имате повечко стаж в паркирането, защото загубата дори и на две секунди може да се окаже катастрофална.
8. Веднъж вече заели заветното място, което ви осигурява спокоен сън и душевна нирвана, слизате бавно от транспортното си средство. Нека завиждащите наоколо да погледнат с нега и сладострастно желание на вашата победа. Вие се отправяте към входа на кооперацията си, небрежно подсвирвайки "Ла донна е мобиле", след което тайничко празнувате с чаша мерло.
До следващото ви пътуване....

За Дънов в Арбанаси

Един приятел, който напоследък усърдно се грижи за духовното ми образование, ми подметна вчера, че в Арбанаси има стара турска къща, важно историческо място, свързано с написването на Завета на цветните лъчи на светлината от Петър Дънов, преди точно 100 години. Смятах, че познавам прилично добре забележителностите на Търново и околностите му, затова информацията му ми подейства като основателна причина да предприема нова обиколка. И макар че, признавам си, Арбанаси не ми е любимо място заради мутро-бароците  и алчното печалбарство (ей колко ми напомня Банско от първите години на прехода), реших, че тази реликва е по-ценна от моите естетически страдания.След старателно проучване на инфото мрежата, грабнах фотоапарата и потеглих.

 Това е къщата. Лесно се намира. За съжаление, беше затворена и наоколо жива душа нямаше.

 Наложи ми се да надничам през дувара....

 през пролуките на огромната порта.... но нищо.... Тръгнах си леко разочарована. На слизане от Арбанаси, пред мен внезапно се разкри гледка, която спираше дъха - залез на Търново....  и тогава, вглеждайки се, май разбрах, защо книгата на Дънов е получила такова заглавие...

 я се вгледайте и вие малко по-внимателно.... виждате ли лъчите, дето слизат от Небото ...?

 Последваха още два завоя  и ето ме пред известният манастир на Св.Николай Чудотворец. От години със Светеца си имаме деликатни отношения, признавам, но игуменката вътре е още по-проклета. Веднъж й поисках стръкче здравец, а тя ме нахока, че ако всички искали - какво щяло да остане от градината й. Люта жена ви казвам. Но днес беше в добро настроение - остави ме на спокойствие да разгледам всичко, което привличаше интереса ми в църквата и даже си похортувахме. На излизане, извадих фотоапарата, за да щракна манастирския котарак, на когото не му пукаше особено и ми се усмихна за поздрав. Тъкмо се възхищавах на четири саксии мушкато, китно украсили малкото прозорче и  Игуменката видя проклетата машинария в ръцете ми, и пъргаво ме подгони из двора... ех, после как да се имаш със Светиите?

Но все пак Природата беше по-благосклонна от Игуменката и ми подари последните слънчеви лъчи, които нежно обливаха Царевец със топлината си и правеха този зимен ден още по-магичен.

А колкото до Къщата на Цветните лъчи - ще почакам до пролетта.

И дойдоха летящите хора

Ако очаквате поредната конспирация, прочитайки заглавието - да ви кажа от сега: объркали сте се! Няма да ви говоря за тайни общества или неизвестни научни разкрития. Няма да има извънземни същества с не-земна техника, подарявана само на най-просветлените. Не ще ви разказвам  никакви сензации.
Ще ви разкажа за един летящ човек.  
Людмил.
Той, известен по-скоро като Люси, е едно обикновено момче от кв."Дружба", силно запалено по йогата. Близо две години бяхме другарчета по постелки - докато се обучавахме за йога-инструктори в НСА. И тъй като той беше много по-напред с "материала" ми стана и нещо като личен съветник-наставник. И приятел. Както и цялото му семейство - великолепната, препълнена с любов и грижа към другите негова съпруга -Креми. Начинаещият тийнейджър и утра-обещаващ китарист Папо и нежната и деликатна като теменужка, негова сестричка - Ивка. Топли, слънчеви, изпълнени с доброта и сърдечност хора.
Но и те,  както и повечето от нас, разбраха и усетиха, че 2012 беше една особена година. Година на изпитания.
Случи се, че подвижният, силен и гъвкав Люси го порази странна болест. Не се разбра каква точно. Помислихме всичко - от най-страшното, до най-смешното. На Люси, обаче не му беше смешно. Той постепенно губеше силата си, тялото му отказваше да го държи и го принуди да хване патериците и да влезе в болница. Наложи се да изостави работата си, обичайният си живот, любимата си йога. Беше дълго, продължително и мъчително. За всички. Най-много за семейството му. Но и за приятелите му. За учениците му от йога-класовете, които водеше. За всички, които го познаваха по-отблизо.
Повече от половин година Люси се бореше със странната болест. Пробва какво ли не. Последва много хора, които му предлагаха и обещаваха изцеление. Но нещата не се подобряваха. После нещо бавно, бавно започна да се променя. Нещо постепенно започна да се събужда. Може би е било тялото му? Или пък Душата му? Или пък вече Зрелостта? Не знам. И не е необходимо да се ровя надълго и нашироко.
Ето, обаче, фактът, който ме накара да напиша този пост:
Люси полетя!
Първо се появи мотото: Ако забравиш да вървиш, научи се да летиш!
А сега и необичайното, но много симпатично начинание. Понеже той не може да стои далеч от йога, но все още не е укрепнал, за да бъде вътре в йога - ето го - полетя с въздушна йога. Неговият йога-център го подкрепи и от днес в София има място, където можете да играете йога, увиснали в хамаци като пашкули. Предполагам, че удоволствието е голямо - все пак това е началото на летенето.
А за Люси се радвам. И го уважавам. Тази история е прекрасен онагледяващ пример на поговорката ;"Онова, което не ни убива, ни прави по-силни!"
Политай смело, приятелю. Нали знаеш - винаги ще се намерят хора, които да те последват. И не забравяй да вземеш със себе си и онези, които са ти най-скъпи и които никога няма да се откажат от теб.
П.С. Тази песен е поздрав за теб.

                                                                                            

Неделя, късен следобед

Видях ги внезапно. Стояха на ъгъла на главната улица, непосредствено до кварталната сладкарница. Бяха заети със себе си. Държаха се за ръце и се бяха потопили в разговора си. Уличното движение около тях не ги засягаше - все едно тяхната интимност беше изградила невидим предпазен щит на това място на ъгъла.
Той - невисок, но с изправена, стройна осанка. Изглеждаше напет в бежовия си лоден, закопчан до горе и завързан чинно с колан. Сив панталон с ръбове - по военному. Излъскани до блясък обувки. Елегантният вид се довършваше от сива филцова шапка, тип "Борсалино". Личеше си,  беше  се постарал да изглежда представително.
Тя - въздребничка, стоеше точно пред него, почти под носа му. Гарваново черната й коса беше подредена с грижа и с изящество. На лицето - само червило ( жената от класа не слага нищо повече, освен червило). Фигурата й беше обвита в меко кашмирено палто, което засилваше усещането за женска мекота. Носът ми предугаждаше парфюменият облак, който задължително витае около нея.
Гледаха се кротко, с топлина и обич.
Замрях изненадана.
В следващият момент той отривисто се наклони към нея и я целуна галантно по бузата. За фрагмент от секундата между тях протече цялата галактическа енергия. Тя го погледна закачливо.
Той изпъна още повече военната си стойка. Обърна се и пресече улицата, стъпвайки напето и с гордост, като рицар, който току що бе получил бялата носна кърпичка на своята Дама.
Тя гледаше очарована след него. Не се обърна, не продължи по пътя си. Стоеше и бдеше над неговият преход.
Когато стигна отсрещния тротоар, той се обърна. Очакваше тя да е там. И тя БЕШЕ там. Усмихнат, повдигна ръка и й помаха за сбогом. Тя му отвърна. Махаха с ръце, все едно бяха на гара и влаковете им тръгваха в противоположни посоки. Махаха с радост, с опиянение, дълго, продължително. Беше странно, още повече, че  ги разделяха само някакви си три метра паваж.
Но за тях сякаш беше различно.
Не мърдах. Беше ме страх дори да поема дъх - все едно наблюдаваното от мен щеше да изчезне, ако направя движение или издам звук.
Не можех да повярвам на случващото се.
Те бяха там, махайки си за довиждане, с надеждата, може би, утре да се видят отново.
Защото Утре е абстрактно, несигурно, вероятно, но неопределено.
Утре за тях значи Вечност.
Той и Тя - на общата възраст от 150 години...