Моят приятел от Марс

Моят стар приятел  се преселил на Марс. Тялото му  все още  е тук, на Земята. Но душата му….още преди трийсетина години се е отделила от него и  потънала в онова измерение, което за нас, обикновените земляни , звучи плашещо, опасно и неразбираемо.Като срамно проклятие. Като стигма. Измерение, за което не се говори и ако случайно се спомене, се въздиша тежко и се отклонява темата. Все едно не съществува.

Измерението „психоза”..

А моят стар приятел съществува, но по различному. Говори си с мъртвите в  планетарно времеви диапазон; просветлява котки (ех, повече умират след това, но хайде сега, подробности); от време на време прави посещения на Буда и на цар Калоян – с него си има особена приказка; сътворява магически руни и има цял куп странни, непознати интригуващи… видения. Когато успея да го измъкна от бърлогата му, той става онзи същият, когото помня от детинство. И с удивление установявам, че помни по-добре от мен, по-чувствителен е от мен, дори по-грижовен. И някак си неприкрит, безхитростен. Вглеждайки се в лицето му (признавам, променено с годините и „лудостта”), не изпитвам друго освен благост. Толкова е раним. Крехък и деликатен. Вътре в занемареното му тяло, с проядените от непрестанното пушене зъби,  облечените криво-ляво дрехи с дупки и петна, брада, небръсната от кой знае кога , там вътре, има едно добро същество.

И ето че внезапно ми хрумна следното сравнение:

Ние, обикновените хора,  сме като Земята на която живеем – нашата душа е обгърната от атмосферата, наречена невроза (защото всички сме невротични, не се опъвайте). Неврозата ни предпазва от това да бъдем отново наранени, предадени, изоставени, обидени , подиграни и какво ли още не. Тя има същите функции,  които и  атмосферата  на  Земята –защитава ни от космически лъчения, слънчеви изригвания и радиации, метеоритни потоци и извънземни. Понякога нашата атмосферна невроза е толкова гъста, че нищо не преминава през нея и ние отдолу направо се задушаваме. Друг път тя става доста рехава и започваме да се отваряме, все едно готови да понесем Света на ръце и да се принесем в негова жертва . Но все пак оцеляваме.

А моят стар приятел с психозата е като планета без атмосфера. Няма си защитен щит. И всичко, каквото се случва във Великия Космос, може да  се случи и на него. Да се сблъска с комета и тя да го разпилее на парченца, да го облъчат радиоактивните вълни на изригващото Слънце, да бъде заселен от духове, шесткраки зелени същества с по едно червено око и какво ли още не. Повърхността на неговата планета е точно като Марс – прах и  вятър, скални образувания в странни форми. Но казват в недрата на планетата се криели съкровища. Редки и ценни минерали. Може би вода? А според астрономите планета като Марс  дори служи за предпазен щит на Земята – поема тихо и обречено мощни космически удари, за които ние, скрити под удобната атмосфера дори  не си даваме сметка.Спасява ни, един вид. Лекува ни.

Така, както аз се чувствам лекувана след всяка среща с него - по-кротка и по-добра. По-толерантна и разбираща.

В сблъсъка между психотичното и невротичното, първото може да се разпадне, а второто да се излекува.

Не случайно в минали времена, хора, като моят стар приятел, са били считани за шамани. Или марсианци. 

Което е едно и също...

Настроение по никое време..

У дома,
кротко ухае на печени чушки и патладжани.
Нежно затварям есента в буркани,
да не ми избяга...
У дома,
свири музика,
тръпно обещава непознати ширини и меридиани,
но те вече са част
от душата
на Дома ми...

Писмата

Имам къща в Търново. По-скоро етаж. През февруари, по време на най-жестоките студове, се пукна тръбата на съседите отгоре и аз потънах във вода в буквалния смисъл на думата. Тя почти веднага замръзна и домът ми се превърна в ледена пещера, в която беше невъзможно да се живее. Наложи се да се махна оттам. И да чакам. Пролетта…

И ето, месец  Май дойде внезапно с летни горещини. Къщата се размрази и започна голямото прочистване и изхвърляне на унищожени, мухлясали и вече неизползваеми вещи – мебели, килими, дрехи… какво ли не. Дойде ред на килера –  документи, архиви, остатъци от миналото.

Намирам стара картонена кутия с писма. Много писма: от родителите ми, братовчеди, приятелки от детинство, други, които не помня. Някоя и друга „знакомая подруга” от светлите ми пионерски години, когато беше модерно да имаме „переписка” с другарче от СССР (днешният Фейсбук не може да замени по никакъв начин радостта от писмо със значка или  марка от онези времена).

Стари снимки.

Картички от морета, планини и долини, които днес са неразпознаваеми. Художествени поздравления за Нова Година, Осми Март и други подобни…

Писмо от някое и друго „гадже” .

На дъното на кутията, старателно събрани в купчинка и вързани с ластик, лежат писма без подател. Няма нужда да гадая от кого са. Красивата,  грижовно изпипана, специфична калиграфия може, и е, само на един човек.

Свива ме под лъжичката.

В бурният си живот пребродих  много чужди земи, живях в шест  страни на три континента, осем града, двадесет и шест различни къщи… Истинско чудо е, че тази кутия е оцеляла.

А още повече тези писма.

Поглеждам ги с опасение. Леко влажни, тук там размазани, слепнали се от влагата.. Там са.

Решавам да ги оставя на слънце, за да изсъхнат, а после ще видим.

Потъвам отново в къщна работа…

Следващият ден е неделя. Търново е прекрасно в неделя сутрин. Невероятно тихо. Зелено. Слънчево. Припяват синигери. В далечината се чуват камбаните на катедралата, а долу, по магистралата, от време на време профучава някой камион. Изпищява локомотивната свирка на влака за Казанлък. После пак настъпва тишина.

С чаша димящо кафе се настанявам на терасата, мислейки си как ще поседя час на слънце, след което ще продължа започнатото от предния ден. Отпивам блажено – кафе с мед. Откъде се бях научила да пия кафето така?

Нямам отговор.

Виждам купчината писма и решавам да отворя някое напосоки…

„София, 3 февруари 1985,

…Защото може би скоро няма да стана горещ, или може би съвсем ще изстина… (Истина)

…Намерих в нас един шоколад, един списък на приетите студенти от 1983 – твоята година, писма, неизпратени до теб и едно до майка ти, една глава от един незапочнато-недовършен роман…

…И понеже бих искал да ти честитя един нов живот, една Нова година, ти пиша…

…пожелавам ти да възприемеш четирите истини на Будизма и осемкратният път.. като това не е религия, нито философия…”

Още в средата на писмото, гърлото ми се беше сковало, нещо тежеше в сърцето, а очите ми пареха. Стигайки до посланието за Буда, възкликвам от изненада – това послание от преди близо 30 години, днес е моята реалност! Без да съм запомнила откъде е тръгнало…

Започвам да разтварям писмата напосоки, внимателно изваждайки ги от пожълтелите пликове. Чета лакомо, жадно и прекрасни думи се изливат в душата ми. Днес, от позицията на препатилата ми зрялост, разбирам и ценя всяка мисъл написана в тях, деликатният изказ, метафорите, идеите, хуморът, който ме разсмива с глас, фините изображения с молив тук и там измежду редовете. Непрекъснато нарастващо удивление завладяваше душата ми : как е възможно едно момче на 19 години да е писало по такъв мъдър и зрял начин? С толкова топлина, грижа, обич и чувствителност? Къде съм гледала? Писмата на другите му връстници бяха горе-долу едни и същи: „преместиха ме в нова рота”, „дадоха ми отпуска”, „чух се с…” „имаш ли вести от..”.

А в тези писма чета:”…слушам новата „тава” на Parsons и чакам всички камъни от сърцето ми да се строполят надолу в бездната…мисля си за всички мои приятели и познати, всеки от които обичам някак…след около час ще пия шампанско, ще вдигна чаша за щастието човешко и знам, че ще го имаме…

Някъде от дълбините на съзнанието ми се надига музика – така силна, че чувствам, как кулминацията й ще отвори душата ми и всичко в мен ще излезе с вик навън…

Знам, че всички люде в този час ще забравят злото и лошото…

Знам, че свободата на чувствата ще вземе връх , в момента, в който фойерверките ще се разпръснат в небето и от черно  и тъмно, то ще се просветли както сиянието на Щастието…

Не мога повече да пиша, нещо влажно има в очите ми…

Щастлива Нова Година….”

Огромна тежка вълна се стоварва в душата ми. Плача. Дишам дълбоко. Пак плача. Взимам всичките писма – 53 на брой, подреждам ги хронологично и започвам отново да чета.

Забелязвам, че денят е привършил едва, когато ми става студено. Слънцето отдавна беше минало на запад, зад хребета. Кафето си  остана недопито. Работата – несвършена…

Замислям се.

В живота ми има не малко бурни страници.

Дълго живях в плен на фалшивия блясък и слава. Чрез тях осъзнах какъв е смисъла на съществуването ми.

Прекосих страданието – и моето и това, на другите. Усетих тежката цена на живота.

Изстрадах самотата. Така отвоювах свободата си.

Водих битки със себе си и победих. Но през цялото това време сякаш имаше малки дребни неща, които ме пазеха, като невидими ангелчета.

Оглеждам се около себе си и започвам да виждам. Кафето с мед –  негова приумица, която много ми  хареса на времето и направих  своя привичка… Музиката, която обичам да слушам и от която все още пазя многобройни записи… Колекцията от научна фантастика в библиотеката ми… Малкото дървено огледало, което обиколи заедно с мен света...Часовникът на верижка, с който много се гордея  и днес… Гривната от нефрит, удивително как оцеляла през десетилетията и предизвикващата завистливи погледи на познавачите.. Първото издание на „Скитникът Евреин”…. Около мен е пълно с белези от присъствието на този човек. Незабравени, живи, свежи и пълни с младежка енергия. Съзнанието ми  продължава да сочи с пръст – ето, удоволствието от красивите неща, без значение дали е красиво изписан лист хартия с цветен химикал или изтънчената миризма на японски парфюм… Галериите и музеите – кой ми „разказа” изкуството и ме научи да го ценя?.Филмите и постоянният ми стремеж да не изпускам cult явленията! Дори пристрастеността ми към джинсите! Тук се усмихвам. В ония години да имаш оригинален Levis си беше статус!... Любовта ми към бурите и дъждовете и онова особено настроение, в което изпадам всеки път, когато загърми…

Но… и страхът от самотата… Това също беше споделено.И аз като него бягах, докато накрая не се сприятелих със старата вещица и нещата си дойдоха на местата. Както пак той  ме съветваше…

Разтърсена съм!

Каква невероятно дълбока следа могат да оставят хората в нас без дори да го съзнаваме! На времето аз просто бях желаният събеседник на това момче, което трудно изживяваше мъжката си трансформация. Един адрес, едно име, един образ, с когото той водеше своите проникновени монолози и чрез когото се опитваше да не загуби усещането за реалност. Мисля, че е знаел, че не го разбирам. Едно-две оцелели мои писма до него, звучат по детски глупаво и наивно. Но той е продължавал  да пише. Самото писане е било неговата нишка. И днес тези невероятно мъдри и проникновени писма звучат с още по-голяма сила и отекват в цялото ми същество като камбаните на търновската катедрала.

……

Когато в първият работен ден потеглям отново към София, писмата, подредени и вързани с ластика, стояха на седалката до мен. Поглеждах ги от време на време, все едно там седеше стар и любим другар. Усмихвах им се и им се радвах. Така както се радвах и на спомена за този човек. Нямах идея какво се е случило с него и не бях сигурна дали искам да знам. Беше ми топло и пълно от онова, което осъзнах, че нося със себе си от него. Завинаги!

Така, както съм разнасяла и ще продължа да разнасям писмата му…