Моята истина за силата на жената

В хода на работата си – провеждайки поредният семинар или пък консултация, все по често чувам от  мъжете, с които общувам, твърдението: „вие жените сте по-силни от нас”. И не от вчера се сблъсквам с най-различни прояви на твърдението, че слабият пол е по-силен. Не рядко подплатено със съответната емоционална окраска – казано от мъжете – язвителност, лека подигравка, която скрива горчивина и притеснение или обвинителен тон. Жените – неприкрита гордост и дори арогантно предизвикателство, стил феминистки от 70-те години.

На мен лично това явление никога не ми е харесвало. Усещането ми винаги е било за нещо…. несъответно.

А като прибавим и факта, че не са малко случаите, в които съм чувала подобно изказване и по свой адрес :”Силна жена си „, от което ми се е свивал стомаха и напрягал врата с мълчаливия крясък на душата ми „Не е вярно!” – е, разбирате, че темата за „Силната жена” ми е станала особено болезнена.

 

Вярно е, че през 20 век мястото на жената в обществото и нейният облик  се промениха коренно, в сравнение със столетията преди това. Както бях написала веднъж в една книга, до Втората Световна война, нашите предшественички са изпълнявали роли и модели на поведение, определяни изключително от мъжете и прилаганата от тях власт – политическа, икономическа, религиозна, психологическа и дори сексуална. Тази многовековна „обработка” на жената започва да губи силата си по един наистина ироничен начин – в стремежа си да се акумулира по-голямо финансово богатство, мъжът  стимулира  технологичното новаторство, което води до създаването на редица битови уреди, разкрепостяващи жената от ежедневния домакински усилен труд – хладилници, печки, перални, миялни машини, автомобили – вещи, които в средата на 50-те на миналия век стават масов статус-символ. Същите, обаче, са имат подмолен и неочакван ефект – те освобождават  времето на жената. Тя вече не  трябва да става в ранни зори, за да започне тежката си домакинска работа, която – от опит знаем е трудоемка, бавна и постоянна. Освободената жена  открива възможността да помисли за нещо ново в живота си – да помисли за себе си. За  здравето си, за начина по който изглежда, за образованието си и дори за кариера. И така започва пречупването на образа и революционната промяна на мястото, което жената  заема в мизогенното патриархално, до този момент, общество. Образовайки се и извоювайки финансова независимост, тя променя  поведението си – хвърля корсета, сутиена и фустите, обува дънки и T-shirt, отрязва косите си и  започва да решава сама какво да прави с живота си – кого да обича, кога да се жени и въобще да се жени ли, да има ли деца или да се посвети на кариерата си. Последното й помага да разбере и да защитава  гражданските и социалните си права – тя започва да се занимава с политика, да навлиза в професии, които до този момент са се считали за terra santa на мъжа . И всичко това само за четири-пет десетилетия! Какъв невероятен потенциал! Като цунами, което помита по пътя си всичко – така и женската активна творческа енергия помете западния свят! Вярно, със залитания, с опити и учене ходом, на принципа „проба-грешка” – но днес никой не може да отрече, че жената има своята независимост и своя нова идентичност. Разбит е старият архетипен образ на подчинената, слаба, беззащитна и зависеща от волята и уменията на мъжа, жена, за която дори се е считало (до появата на Фройд), че няма чувства….

Е, погледнато по този начин, наистина може да се приеме определението, че жените са станали „силният пол”. И все пак…. Нещо в това обяснение продължава да ме смущава и да не ми звучи достатъчно убедително.

Изникват въпроси!

Ако бяхме толкова силни и стабилни, защо кабинетът ми се пълни с жени, които са отчаяни, изплашени, плачещи, невротизирани. Все са  умни и образовани, не малко от тях имат натоварена с обществени отговорности професия. И често самите те съзнават  какво ги мъчи или къде е скрит проблема им. Но продължават да страдат и да развиват болестна симптоматика. Или пък в стремежа си да си изградят емоционална защита, така бетонират сърцето и  и чувствата си, че се превръщат в ледени кралици. Това не е признак на сила. А тъкмо обратното.

Нобеловият лауреат Конрад Лоренц е описал 3 типа реакции в животинския свят, свързани с опасността – атака, бягство или подчинение (преструване на „мъртъв”). Пренесени в живота ни тези три типа реакции биха изглеждали приблизително по същия начин – атака, отстъпление и болест. Болестта е реакцията на слабия човек. Отстъплението е реакцията на мъдрия. Атаката – на смелия.

 

СМЕЛОСТ!

 

Тази дума се загнезди за дълго в съзнанието ми. Започнах да наблюдавам света и хората наоколо през нея. Постепенно си дадох сметка, че жените, които вече традиционно се възприемат като силни, всъщност проявяват едно друго качество, което ги прави да изглеждат такива. И то е смелостта.

Помислете за момент: в колко много житейски ситуации именно ние, жените сме принудени да имаме смелост и кураж! Като се започне от чисто физическите прояви на женствеността – това, да родиш дете, да се справяш с неговите болести и да не те е страх, когато ти се случват неща, които не познаваш или не разбираш. Да се справиш с болестите и смъртта на близките си, да се справиш  с кризите на мъжа до тебе, да вдъхнеш оптимизъм там, където той липсва, да приютиш, да излекуваш, да вземеш решение, тогава когато другият е напълно объркан или отчаян – ето какво прави една жена. За тези и много други неща не се изисква сила. Изисква се смелост!

И още един много важен момент – жените не се притесняват да се учат и търсят помощ! Не е случаен фактът, че повечето курсове и семинари, които водя или които посещавам са предимно в женски състав. Ние не страдаме от претенцията да се показваме силни пред другите и това ни помага да учим и да се развиваме. Непрекъснато.

Във великолепният  филм на  Cyrus Nowrasteh – „Пребиването с камъни на Сорая М.” (The stoning of Soraya M., 2008)се вижда в чист вид разликата между мъжката сила и женската смелост. В хода на развитието на сюжета силни мъже не намират смелостта да отстояват истината и прекланят позорно глава. А слаби жени, въоръжени единствено със смелост, побеждават в една смъртоносна битка между половете.

Когато изгледах филма, дълго плаках. Плаках и за силните, и за смелите. Но най-вече плаках, защото си дадох сметка до каква степен оставяме илюзиите и категориите да определят животите ни и губим ценно време поради това.

Аз години наред се съпротивлявах да приема факта, че съм „силна жена”. Защото вътрешно знаех, че не съм и едва ли ще бъда.

Но в живота ми все така е ставало:  имам ли кауза – имам  вдъхновение. И кураж! Аз не съм силна жена – лесно плача, често се отчайвам, страдам и се съмнявам в себе си, тревожа се. Но после, някак като с магическа пръчка , изтривам сълзите, оглеждам се и виждам нови неща, които да ме вдъхновят и да ме задвижват. Не оставам потънала там, в тъмното. Просто поемам въздух дълбоко  и се изправям…

Така че, днес мога да отговоря на всички мои събеседници – скъпи мъже, ние жените не сме силни като вас. Ние имаме смелост ( и в това е малката разлика) – да се развиваме и да се учим, когато съзнаваме, че в нещо не ни бива;  да ставаме, когато сме паднали и да продължаваме да живеем, когато ни се струва, че животът е свършил;  да създаваме и възстановяваме, когато житейските бури са ни превърнали в отломки. И да обичаме! Вас – силната половина на човечеството!

Не го забравяйте!

Наръчник по паркиране в центъра на София

1.Тръгвате от далечният град към София в ранни зори в неделя (по възможност).
2.Пътьом, мисленно призовавате всички небесни божества, за които се сещате, да бъдат с вас и да направят така, че при пристигането ви на софийския адрес, да има свободно парко-място НА ПЛАТНОТО. Паркирането по тротоарите е обект на люти набези на черкезите, наречени простонародному "паяци".
Освен призоваването на всевишните, можете да пеете псалми, мантри, киртани, кънтри - въобще целият музикален духовен арсенал, който познавате.
3.При пристигането не падате духом, поради факта, че вашите горещи молби не са чути и се примирявате с поне половинчасово обикаляне на квартала, за намиране на каквото и да е място - колкото да свалите багажа.
4. Оставате у дома със свито сърце и тревожна мисъл "в колко ли ще тръгнат паеците утре сутрин".
5. Организирате редовен караул на прозорците на жилището ви, с колкото се може по-широка видимост. Много полезни в случая могат да бъдат всички дребни граждани, на които предварително давате инструктаж, че който пръв види място, което се освобождава, получава шоколад размер "от големите". В случай, че не разполагате с горепосоченият военен състав, ще ви се наложи да прекарате следобяда си, тичайки от балкона на кухнята до прозореца в спалнята и обратно - докато не се види дългоочакваното място. (Н.Б. - ще рече "нота бене" - обърнете внимание - понякога караулът може да продължи повече от 24 часа - важното е да не губите вяра).
6. В момента, в който видите свободното парко- място започва най-трудната за изпълнение част, за която се изисква завидна физическа подготовка, бързина и правилно дишане. Стремглаво се спускате по стълбите от шестия етаж (няма време за асансьор), като тичешком все пак навличате първото нещо, което сте взели от закачалката - може и без. При излизане от входа, суеверно плюете върху мястото за паркиране, след което трябва да превземете разстоянието от 100, 200, 300 или колкото там метра, с бързината на олимпиец, подобряващ собствения си рекорд.
При влизането в колата, вече трябва да сте я запалили, като с бдителността на шпионин в противников лагер се оглеждате на всички страни, за да видите не се ли появява евентуален съперник. Повтарянето на глас на мантри, заклинания или попръжни  помага за бързината и концентрацията ви.
7. Мръсна газ, гуми, които свирят на завоите, светкавични маневри в стил "60 секунди" или "Транспортер". Препоръчва се да имате повечко стаж в паркирането, защото загубата дори и на две секунди може да се окаже катастрофална.
8. Веднъж вече заели заветното място, което ви осигурява спокоен сън и душевна нирвана, слизате бавно от транспортното си средство. Нека завиждащите наоколо да погледнат с нега и сладострастно желание на вашата победа. Вие се отправяте към входа на кооперацията си, небрежно подсвирвайки "Ла донна е мобиле", след което тайничко празнувате с чаша мерло.
До следващото ви пътуване....

За Дънов в Арбанаси

Един приятел, който напоследък усърдно се грижи за духовното ми образование, ми подметна вчера, че в Арбанаси има стара турска къща, важно историческо място, свързано с написването на Завета на цветните лъчи на светлината от Петър Дънов, преди точно 100 години. Смятах, че познавам прилично добре забележителностите на Търново и околностите му, затова информацията му ми подейства като основателна причина да предприема нова обиколка. И макар че, признавам си, Арбанаси не ми е любимо място заради мутро-бароците  и алчното печалбарство (ей колко ми напомня Банско от първите години на прехода), реших, че тази реликва е по-ценна от моите естетически страдания.След старателно проучване на инфото мрежата, грабнах фотоапарата и потеглих.

 Това е къщата. Лесно се намира. За съжаление, беше затворена и наоколо жива душа нямаше.

 Наложи ми се да надничам през дувара....

 през пролуките на огромната порта.... но нищо.... Тръгнах си леко разочарована. На слизане от Арбанаси, пред мен внезапно се разкри гледка, която спираше дъха - залез на Търново....  и тогава, вглеждайки се, май разбрах, защо книгата на Дънов е получила такова заглавие...

 я се вгледайте и вие малко по-внимателно.... виждате ли лъчите, дето слизат от Небото ...?

 Последваха още два завоя  и ето ме пред известният манастир на Св.Николай Чудотворец. От години със Светеца си имаме деликатни отношения, признавам, но игуменката вътре е още по-проклета. Веднъж й поисках стръкче здравец, а тя ме нахока, че ако всички искали - какво щяло да остане от градината й. Люта жена ви казвам. Но днес беше в добро настроение - остави ме на спокойствие да разгледам всичко, което привличаше интереса ми в църквата и даже си похортувахме. На излизане, извадих фотоапарата, за да щракна манастирския котарак, на когото не му пукаше особено и ми се усмихна за поздрав. Тъкмо се възхищавах на четири саксии мушкато, китно украсили малкото прозорче и  Игуменката видя проклетата машинария в ръцете ми, и пъргаво ме подгони из двора... ех, после как да се имаш със Светиите?

Но все пак Природата беше по-благосклонна от Игуменката и ми подари последните слънчеви лъчи, които нежно обливаха Царевец със топлината си и правеха този зимен ден още по-магичен.

А колкото до Къщата на Цветните лъчи - ще почакам до пролетта.

И дойдоха летящите хора

Ако очаквате поредната конспирация, прочитайки заглавието - да ви кажа от сега: объркали сте се! Няма да ви говоря за тайни общества или неизвестни научни разкрития. Няма да има извънземни същества с не-земна техника, подарявана само на най-просветлените. Не ще ви разказвам  никакви сензации.
Ще ви разкажа за един летящ човек.  
Людмил.
Той, известен по-скоро като Люси, е едно обикновено момче от кв."Дружба", силно запалено по йогата. Близо две години бяхме другарчета по постелки - докато се обучавахме за йога-инструктори в НСА. И тъй като той беше много по-напред с "материала" ми стана и нещо като личен съветник-наставник. И приятел. Както и цялото му семейство - великолепната, препълнена с любов и грижа към другите негова съпруга -Креми. Начинаещият тийнейджър и утра-обещаващ китарист Папо и нежната и деликатна като теменужка, негова сестричка - Ивка. Топли, слънчеви, изпълнени с доброта и сърдечност хора.
Но и те,  както и повечето от нас, разбраха и усетиха, че 2012 беше една особена година. Година на изпитания.
Случи се, че подвижният, силен и гъвкав Люси го порази странна болест. Не се разбра каква точно. Помислихме всичко - от най-страшното, до най-смешното. На Люси, обаче не му беше смешно. Той постепенно губеше силата си, тялото му отказваше да го държи и го принуди да хване патериците и да влезе в болница. Наложи се да изостави работата си, обичайният си живот, любимата си йога. Беше дълго, продължително и мъчително. За всички. Най-много за семейството му. Но и за приятелите му. За учениците му от йога-класовете, които водеше. За всички, които го познаваха по-отблизо.
Повече от половин година Люси се бореше със странната болест. Пробва какво ли не. Последва много хора, които му предлагаха и обещаваха изцеление. Но нещата не се подобряваха. После нещо бавно, бавно започна да се променя. Нещо постепенно започна да се събужда. Може би е било тялото му? Или пък Душата му? Или пък вече Зрелостта? Не знам. И не е необходимо да се ровя надълго и нашироко.
Ето, обаче, фактът, който ме накара да напиша този пост:
Люси полетя!
Първо се появи мотото: Ако забравиш да вървиш, научи се да летиш!
А сега и необичайното, но много симпатично начинание. Понеже той не може да стои далеч от йога, но все още не е укрепнал, за да бъде вътре в йога - ето го - полетя с въздушна йога. Неговият йога-център го подкрепи и от днес в София има място, където можете да играете йога, увиснали в хамаци като пашкули. Предполагам, че удоволствието е голямо - все пак това е началото на летенето.
А за Люси се радвам. И го уважавам. Тази история е прекрасен онагледяващ пример на поговорката ;"Онова, което не ни убива, ни прави по-силни!"
Политай смело, приятелю. Нали знаеш - винаги ще се намерят хора, които да те последват. И не забравяй да вземеш със себе си и онези, които са ти най-скъпи и които никога няма да се откажат от теб.
П.С. Тази песен е поздрав за теб.

                                                                                            

Неделя, късен следобед

Видях ги внезапно. Стояха на ъгъла на главната улица, непосредствено до кварталната сладкарница. Бяха заети със себе си. Държаха се за ръце и се бяха потопили в разговора си. Уличното движение около тях не ги засягаше - все едно тяхната интимност беше изградила невидим предпазен щит на това място на ъгъла.
Той - невисок, но с изправена, стройна осанка. Изглеждаше напет в бежовия си лоден, закопчан до горе и завързан чинно с колан. Сив панталон с ръбове - по военному. Излъскани до блясък обувки. Елегантният вид се довършваше от сива филцова шапка, тип "Борсалино". Личеше си,  беше  се постарал да изглежда представително.
Тя - въздребничка, стоеше точно пред него, почти под носа му. Гарваново черната й коса беше подредена с грижа и с изящество. На лицето - само червило ( жената от класа не слага нищо повече, освен червило). Фигурата й беше обвита в меко кашмирено палто, което засилваше усещането за женска мекота. Носът ми предугаждаше парфюменият облак, който задължително витае около нея.
Гледаха се кротко, с топлина и обич.
Замрях изненадана.
В следващият момент той отривисто се наклони към нея и я целуна галантно по бузата. За фрагмент от секундата между тях протече цялата галактическа енергия. Тя го погледна закачливо.
Той изпъна още повече военната си стойка. Обърна се и пресече улицата, стъпвайки напето и с гордост, като рицар, който току що бе получил бялата носна кърпичка на своята Дама.
Тя гледаше очарована след него. Не се обърна, не продължи по пътя си. Стоеше и бдеше над неговият преход.
Когато стигна отсрещния тротоар, той се обърна. Очакваше тя да е там. И тя БЕШЕ там. Усмихнат, повдигна ръка и й помаха за сбогом. Тя му отвърна. Махаха с ръце, все едно бяха на гара и влаковете им тръгваха в противоположни посоки. Махаха с радост, с опиянение, дълго, продължително. Беше странно, още повече, че  ги разделяха само някакви си три метра паваж.
Но за тях сякаш беше различно.
Не мърдах. Беше ме страх дори да поема дъх - все едно наблюдаваното от мен щеше да изчезне, ако направя движение или издам звук.
Не можех да повярвам на случващото се.
Те бяха там, махайки си за довиждане, с надеждата, може би, утре да се видят отново.
Защото Утре е абстрактно, несигурно, вероятно, но неопределено.
Утре за тях значи Вечност.
Той и Тя - на общата възраст от 150 години...

Да общуваш с Мандала

Напоследък си общувам виртуално с една Мандала. Това общуване започна по доста прозаичен начин - получих покана за сприятеляване от човек, който използва мандала като аватар. Разгледах общите ни приятели. Видях много от тях. Приех, без да си правя проблеми. В края на краищата социалните мрежи са за това, нали? Да се установяват нови контакти.

Дълго време Мандалата спеше. Спорадично се появяваше някой и друг пост, от онези, всеобщите, дето и след година можеш да видиш, че все още някой ги споделя. Обичайните неща - танцуващи дервиши, лотосови цветя, изображения на някое божество, неземно (разбирай добре пипнато с фотошоп) красиво земно кътче. Послания в духа на  Make Love, Not War. Реших, че е някое хлапе, което си уплътнява времето и скуката в мрежата.

После започнаха внезапните въпроси: "Знаеш ли кога е еди-кое си събитие? Имаш ли връзка с..? Работиш ли по тоя и тоя метод? (явно, прегледал профила ми, в който се намира онази необходима информация). Отговарях почти едносрично и признавам си, доста разсеяно. Но Мандалата взе да се оживява. От време на време намирах на стената си някое от гореспоменатите изображения с лично послание. Благословия. Пожелание. Ех, възпитан човек съм - отговарям с благодарност. Опитите за контакт зачестиха все повече. Продължавах линията на незаинтересуваност.
Докато една вечер се случи неочакваното: Мандалата ме разсмя! С глас! Смях се дълго и продължително, от сърце и със сълзи на очи. Бях й благодарна, за което. Отдавна не се беше случвало да се смея като дете. И ето, че Фортуна помогна и Мандалата придоби зелен билет за чат-рума ми. Който чат продължи интензивно три дни. В момента, в който се появявах в мрежата - Мандалата беше там, готова с поредния любопитен въпрос, закачка или пожелание. Общуването от имперсонално и виртуално,  придоби все по-реални измерения. Макар и много трудно, подразбрах някои неща за нея (Мандалата). Възраст, професия, някой и друг житейски факт, интереси. И понеже непрекъснато я дразнех, че видиш ли, се крие, че общуването с Мандала е все едно общуване с Мече-Буболече или Пантуфл (известни фантазни герои), реакцията не закъсня - "ами излез да се видим". Такааааа.....

Тук усетих, че ми трябва пауза. Колкото повече, толкова повече, не беше добър принцип за случая. Реших да проуча какво се пише в Нета по повода. Изчетох форуми. Изгледах филми. Обсъдих с приятели. Разбира се, посланията бяха многопосочни и противоречиви....."много е хубаво някой да ти обръща внимание, дава ти допълнителна енергия!", "разсейва ме, отклонява ме от интересите ми, нямам време за такива неща"...."луда ли си, кой знае какъв маниак се крие зад тази анонимност"..... "правя го, защото се чувствам по-силен и контролирам така ситуацията. "..."компенсирани комплексари" ... да продължавам ли? Стана ми тежко. Както винаги, когато хората са изправени пред непозната ситуация, реагират защитно. И осъдително. Появи се и стигмата :"на твоите години.."

На моите години - какво? За моите години се счита, че вече  не съм вече млада с младите, но не съм и още стара със старите? Нещо от типа- не върви да си сложа тигрово боди (закачка), но не става и да си оставя косата да посивява естествено..Отляво и отдясно заваляха колективни ограничения и скептични погледи.Наложи се да се запитам:  Ако следвам себе си рискувам ли  да изглеждам смешна и патетична? А ако следвам обществения модел - няма ли преждевременно да умра?

В този момент на размисъл ми се обажда мой духовен брат. Току що ударил "синодалната възраст", както самият той се изрази. Преживява го. Шегува се, ама с лека горчивина. Въздъхвам :"Господи, те също се губят, за тях също е трудно да си намерят мястото. С млади ли да бъдат или с връстнички? С едните е престижно, а с другите - може би по-интересно и уютно?

Къде ни е мястото? Кое ни е мястото? На нас - мъжете и жените в преход...
И всичкият този смут от появата на една Мандала в чата ми...

В последствие съобразявам, че човекът, който се крие зад този аватар, се държи по-скоро  като професионалист от сайтове тип Амур, Елмаз или други подобни. Просто се е прехвърлил на по-обща територия - тази на социалната мрежа. Мандала на лов.. Усмихвам се. Лошо няма! Да си ловува.
Това не се отнася до мен, но ми помага да науча нови неща за себе си. А докато има нови неща за научаване - не се отказвам. Обичам интересното и предизвикателното.
За което си струва да поглеждам  от време на време в чата....

Интимно, без претенции

За този слънчев ден

живях и оцелявах цяла зима.

За малкото заливче, където

дребни рибки ме чакат с нетърпение.

За женският плаж, който

привлича и засрамва едновременно

другата част на света.

За мистериозният грохот на вълните,

успокояващ тревожната ми душа..

За топлината, която

тялото ми попива грам по грам.

За начина, по който

вятърът погали голата ми кожа.

И за сладостта, която

се събуди в сърцето ми,

с всяка медена смокиня.

За блаженството и покоя.

Море и похот невинна.

Еднократна.

Вселенска.